The Freedom

(Monday, 27^th July, 2015)

One year later.

I am still thinking about everything that happened to me, about the people I met, and about the ideas that have barged into my mind since. 

‘Still digesting it’, as someone I know would say.

The memories and emotions are, of course, not as vivid anymore, the thoughts are not as radical. 

Yet, they are quietly waiting every day, stored somewhere in the background. Like the wallpaper on a phone. 

Meanwhile, I keep wondering how to express an essence without being overly dramatic. 

I am talking about Freedom this time. 

Am I a liberated person? In terms of my work, I have to be, at least on the stage. I thought I was liberated in my personal life too, without being extreme. But I would never have guessed to have internal barriers and conservative limits myself. 

At the same time, Sofia had become so tiny all of a sudden that without knowing why every day the air was not enough for me. Upon leaving, I felt like a hamster in a wheel. Not only was I aware of this monotony but I wasn’t getting off. A human in a hamster's body. Or something of that sort. Anyway, I think you got the idea. 

On the walk I met:

A well-paid 30-year-old accountant from Austria, who had taken a one year leave to travel and decide whether he should change his career path and become a shiatsu masseuse because this is what he liked and he wanted to help people;

A 23-year-old Korean girl who had taken up the Walk despite her father’s forbiddance;

American students, a couple, who had gone to photograph the edible plants on the Walk (four times, once each season) to compile a guide;

A Bulgarian woman, living and working in one of the hostels in the mountain, who had exchanged her previous life in Bulgaria to follow her dream and own a remote hut somewhere;

An 18-year-old, who hadn’t decided what he wanted to study, so he was traveling to meet people and find out what really interested him; 

A 75-year-old American with serious knee problems determined to walk the 800km;

A woman in an electric wheelchair with her boyfriend;

And many other people with various stories that leave no doubt that anything is possible. 

In the course of the discussion with one person or another, and without necessarily going into deep conversations, I found the common link between everyone - 

The natural state of mind where you are comfortable and confident that you can do anything you want to and there is nothing that can stop you. Except for your own fears and prejudice if your name is Alissa, for example. 

I realize that I’m on the verge of making a grand statement like in a New Age Religion Self-Help book. But when you feel it that strongly in the people around you, it comes to you too and it hits you like the sunlight outside after being trapped for 5 hours of rehearsal in the dim hall of the theatre. Your eyes are burning but at the same time, you’re enjoying it. 

I felt like I had lost (if I ever had it properly in the first place) the sense of limitless opportunity. The reason is either the geographical location where we are situated (although I have traveled a lot) or the people that constantly complain about how things are impossible. Or it’s the environment where it turns out that if you are not immediately successful, you’re asked to remove yourself because it’s already too late. It seems to me that it’s mostly because of the tension in the air, the pressure that you must be at the peak of your realization at any given moment. And if you have low periods, they are fatal. Making others feel bad has been so popular that you can become depressed whatever you do. And at some point, you have no objective viewpoint. You’re somewhere, pushed to the side, and whether you like it or not, you become a fish in the tank of your fears and discomfort. Then you forget other viewpoints exist at all. 

This is what I was able to remember as a result of my encounters in Spain. Nothing is fatal. Nothing is final. Nothing is critically important. Why not let yourself at least consider that you could be someone else? To change your searches and interests, to say goodbye to everything and dive into new waters? 

Maybe because we are little, a few and in a small country, and we are always afraid we have lost the little that we’ve got. It might not be a Bulgarian syndrome, it might be mine. Nevertheless, only words are not enough, you need to experience it. This is how things worked out for me. The people who have influenced me do not know it. It’s only because they were talking so naturally about the turns in their lives that all I could hear was the echo of ‘I have my freedom’.

And I dared to think that anything is possible. I dared to think I have the time. And energy. 

Belonging

(Sunday, 20^th September, 2015)

When leaving for Spain, I did not consider even for a minute what people will think of me or if it matters where I am coming from. I have never lived abroad. I know only from friends that these details might influence your interactions with others.

I have never felt ‘pride’ nor ‘shame’ for being Bulgarian. After all, it was not my choice but the Universe’s, if such things as fate exist.

‘Patriotism’ is a word whose meaning I have only found in dictionaries and textbooks but never in my heart. It is true for a fact that the environment shapes our mind-set and worldview. Yet, I was never interested in where people came from but rather in their personality, ‘despite’ or ‘owing to’ their origin and culture. Therefore, I see myself as a cosmopolitan citizen and a human being with dreams, fears, hopes and doubts like anyone else in this world. It does not matter whether I read Marques, Chekhov, Baudelaire or Edgar Allan Poe. I understand the pain of people from all ends of the world. What then? What defines my belonging and to what exactly?

I had not thought about this too much before I found myself on the Road to Santiago. And it’s not like I expected it to happen then. I thought that people on that Road are united by aspirations to something bigger than individual egos and maybe have the same feeling of belonging to something greater.

Overall, this was the truth.

And yet again, in my encounters with people from all around the world I gradually started to find traces in me of something that only they could label as foreign, or even Bulgarian.

How does it happen that when you tell a joke and the response is: ‘Oh, you must be living a pretty hard life.’?!

‘No,’ I reply, ‘I actually have a lovely family, nice home, genuine friends…’

‘No, no, it’s noticeable. It must be very difficult where you’re coming from’.

Hm. Yes, I was using dark humour but the joke was not that horrible. I, personally, was in a great mood for the most part of the journey. What made them think I was that burdened? Maybe the things that make us laugh are the same ones that made us stop crying. To not run ourselves down with grief at the end of each day, we have shut our eyes to the things around us and have dull our senses to the universal pain.

Another question:

‘Why are you so insecure?’

‘As in? Are you being serious? I have never been as confident as I am right now. I have been walking alone for two weeks now, on the other end of the world, inspired by what I have witnessed and heard. I know that everything is ahead of me, that I can do anything, and that there is a meaning. What do you want to say when you are calling me insecure?’

‘No, no, I can feel you. Generally. You don’t believe that some things can happen to you. You just don’t consider them possible. Why? Who was it that told you it was ‘impossible’?’

Okay. Pause the game. I need to think about this.

Is it coming from me? Is it personal or inherently national? Am I beaten down, are we beaten down? Why? What is it that is not enough? Who is it that is not enough? And so on.

I would have defined it as a personal problem by default, had I not looked more into the people around me. Yes. Indeed. Whatever other country they were coming from, the others who were walking with me had the confidence that they can and know everything. They were in search for their own answers but they didn’t question for a minute whether they’d be able to find them.

I make a record of this.

…

An Irishman stopped talking to me the moment he learnt I was from Bulgaria.

‘Do you mean to say you are part of the EU? It’s not your place, there has been a mistake. Such bullshit’.

That’s it. He was not interested in anything else related to me.

…

‘Your French is so good, I can barely detect your accent. When are you going to leave Bulgaria and move to live elsewhere?’ A French guy, 30 years old, Geography teacher.

…

The inherent sense of superiority. Some german people are commenting how it is the Spanish’ fault to be having a crisis since they are the ones who refuse to work. No one owes them anything, they better buckle up. Some Koreans agree. Some Americans, too. Maybe they are right. What about us?

..

And many other numerous encounters and conversations where it turns out that your origin matters. And you realise that it is inescapable. There is an entire different world inside you that you need to be aware of. In the others, too. Although we all dream of the same kindness and beauty somewhere deep within.  

I couldn’t but hear myself singing Bulgarian folk songs when I was alone. Or the anthem. I had never sang it alone or aloud before. And it had never seemed that much greater than another country’s one.

.

I am making a slight opening to the thoughts and feelings, which stormed inside me on the topic of belonging. It is like writing the first sentence to a 5000 pages long novel, just to give it direction. There is no way I could finish the novel here. But I thank Camino for encouraging me to start it.

It’s a strange thing. I have been a part of different projects, exchange programs abroad, I have communicated with foreigners here and there and it was as if I’ve always remained in the comfort zone of clichés. There you go, this person is from a certain place, so he is what he is and we are what we are. Or even ‘This one is different than the others like him’ etc.

Something that resembles nothing.

‘Ask me and I’ll tell you’ is what we say. No, ‘Ask me so I can ask myself’ was my state of mind during the Road to Santiago. And up until now.

Last thing about belonging.

I am not religious. I used to skip Religious classes because I didn’t like the teacher.

I knew ‘The Lord’s Prayer’ but I felt uncomfortable praying.

‘This institution is a lie, I do not love it, do not talk to me about it. Priests, services, they are not for me, I don’t want to have anything to do with them’.

But I did enter all cathedrals in Spain. I got excited, although I could almost feel a physical pain because it was not my place. I was craving the smell of candles and the familiarity of an Orthodox church. Why?!

This is another topic. Another belonging. There is time for everything.

Alone

Thursday, 20^th August, 2015

Wait, how come you are alone?!

Overall, the second question we get at every time I talk to someone about the journey. Maybe it does sound weird at first. It’s not really the same as going alone to the cinema. Which, indeed, I do as well and it’s great in spite of the few people who look like they disagree.

It’s not only that one should enjoy spending time on their own. I love being alone at home or taking a walk alone in a new city. But even if I didn’t love it, I would still have gone to Spain alone.

I am convinced that such a trip, as an experience which offers more than tourist attractions, ought to be done solo.

I am rushing through some purely practical reasons for this – the routine, the walking pace, and the accidental injuries. If I had started with a close person, they would surely have gone mad if they had to put up with the numerous occasions when my body wouldn’t listen or do what the mind was telling it to. It would have caused for us to part on the way, which would have been uncomfortable because they would feel like they need to put themselves in my shoes and so on.

‘Independence’ is the word that flashes in my mind even when the emergency power supply has broken down. Like the EXIT sign on every door. I need this independence as much as the people around me. I cannot imagine how for one month, seven days a week, twenty-four hours a day, two or more people can have the same needs and wishes. And I think that, at least when it comes to a journey like this when every moment matters and is different, you should be able to follow your own impulses completely - from the pace of your walking to the amount of time you choose to spend staring at something. There is something else that leads us on this way and everyone is pursuing it at their own speed. It sounds egotistic but, at the same time, I am not talking only about the good things. I do not think I would have had the same mind control as I do today if there had been someone next to me for these thirty days; if there had been someone to soothe my pain, comfort me, encourage me and repeat that I was the best. My will power would have been non-existent.

All the nice people that I met and helped me were priceless in their kindness. But I knew that they were people who pass by and that I might meet again someday, but most probably not. They are not THE people in your life. At the beginning of the journey this was really frustrating for me – you meet someone, you might walk together for hours and talk about anything, find mutual interests… and then never see each other again because on the next day he or she was faster. It was an extremely unpleasant feeling. I have never made friends with someone in a day and I prefer to trust people gradually just to be safe; and make them more than a one-day friend, if it’s possible. By the tenth day and after encountering and losing about at least thirty people, I was longing for a normal contact that would last beyond the limits of my daily hike. Thank God, I had such acquaintances but it was for the first time that I could clearly formulate what and why I value in my interactions with people. Especially when it came to new ones. I don’t know if I would have realised this if I had someone with me already.

It was important for me to separate myself from my previous surroundings, including my closest friends and relatives. Everyone lives in a comfy cocoon where we allow in only the things we approve of or like. In the safety of the cocoon the others think the same of us, or at least we would like it to be so. My contact with a foreign culture (as a place) and many foreign cultures (as people) pulled me violently out of this idyllic state and made me consider questions which I would have otherwise confidently ignored. If I had someone with me to spend the journey together in harmony, we would have both remained on the same side of this imaginary cultural border. Maybe we would have gone out of this experience intact and with unaffected convictions. Or maybe I have gone crazy and have missed the great opportunity of being not-alone on the Road to Santiago. I don’t know. Taking all this into account, if anyone asks, I’d say: alone, mate, go alone, don’t overthink it. And as for me, I would definitely go alone again as well.

To the question ‘Wasn’t it lonely?’ I always answer ‘No’. Or at least not more than it could be here on daily basis. Was I afraid? – Again ‘No.’ There was no reason, everything was well-organised on the route.  

It seems to me the most natural thing to be alone on a searching like this. Whatever searching you are doing. The second thing everyone asks after ‘What’s your name?’ is ‘Why are you walking the Camino?’ A brave question, coming from a stranger. ‘Wait, how come you are alone?!’ My reasons were too personal to disclose to anyone. Personal enough to do it alone. Is this answer satisfactory?

730 дни по-късно

Точно преди две години на днешната дата нарамих раничката и с учестен пулс и тотална несигурност относно възможостта да извървя 800км сама, се качих на самолета за Париж.

07.07.2014г

Струва ми се идеален повод за последен пост в и без това разредените напоследък мои писания тук. Май написах каквото имах нужда да оставя черно на бяло в безбрежния онлайн отдушник.

Две години по-късно съм една идея по-малко "градска" и използвам всяка възможност да избягам от града към планини и паланки. Че възможности за това нямам особено често е тотално друг въпрос - обувките от Пътя са ползвани има-няма 10тина пъти оттогава :D

Две години по-късно имам 2 пъти повече въпроси към себе си и света, отколкото на 07.07.2014г. Отговори - не толкова много. Сори, гайс, Камино не е справочник за оцеляване сред плаващите битови пясъци на все по-зрелите ни години. 

Една година по-късно исках да се върна веднага в Испания и по Пътя. Две години по-късно знам, че има време и затова, и ще го направя. Но не може вечно да бягаш от нещата, които чакат теб тук и сега. И не, не отлагам, просто оттам знам, че всичко си е в мен, и дали е хубаво или не - ще си го нося където и да ида. Така че, засега ще се развявам тук без да се заблужавам, че отивайки на другия край на света ще избягам от себе си.

Една година по-късно говорех испански. Две години по-късно май съм го позабравила. Краткотрайната ефективност на ентусиазма ми си е в границите на обичайната Алисина норма. Но пък знам, че мога да науча нов език когато си пожелая. Благодаря бе, Път, бе!

Две години по-късно развеждам хора по един друг път - този на Софийските потайности. Щом ще съм тук, ще споделям своя свят с хора от къде ли не. Така, както по Пътя, испанци ми разкриваха видимите и невидимите красоти на техните пътеки. Защото всички за някъде сме се залетяли, но е хубаво да знаем над какво прелитаме пътем.

Две години след Камино не съм видяла 31 изгрева - колкото видях за 31те дена там. А много ми се иска да виждам всеки ден. Еми, все нещо за постигане трябва да ми остане.

Две години по-късно в черновите на блога ми стои една със заглавие "Липса" и може би ще си остане чернова. Плащещо е да довършиш текст с първо изречение - "Никой не ми липсва" и с цитат от страница от Камино дневника - "Не ми се връща". Подозирам, че с днешна дата не мога да застана зад думите в кавичките така, както в някакъв миг тогава съм могла. И по-добре дори. Но две години след Началото на това безумно необичайно за мен пътешествие съм убедена, че мога да разчитам на себе си да бъда своя най-добър приятел. Защото прекрасните любими хора не винаги са тук. А аз съм си  -  със собствените си мисли, мечти и страхове. И ай гота контрол дем, къз иф ай донт, ноубоди уил ду ит фор ми.

Две години след Камино се навършват две години откакто спрях да тичам, вървейки по улиците. За ужас на най-любимите ми градски момичета. Отказвам да вървя бързо, освен когато закъснявам. И спирам редовно пред храсти, красиви сгради и слънчеви хора, просто за да се насладя на гледката. Времето не става повече ако вървиш по-бързо. Просто вървиш по-бързо. Рекох и отсекох. Long live slow living. 

Две години след Камино стават две години откакто пия червеното вино студено. През всеки сезон. Гръм да ме удари под формата на заклеймяване от страна на разбирачите на вино, но така си го пихме из испанските селца и така ще пребъде за мен поне още две години.

Две години по-късно си стягам раничката и отивам да посрещам изгрев на високо.

Поздрави със слънцето. Всеки ден. Грейте в тоя живот!

Хората (3)

Мисля си как представите ни за хората приличат на картинките, които се слагаха в очилата от едно време, онези с едното зелено и едното червено стъкло. Имам много бегъл спомен за един чифт такива от детството ми, дори не знам дали си имат специално име. Та, все едно сме забравили да махнем картинката отред и виждаме човека отсреща изкривен през нея.


В случая имам предвид клишетата, които оттук и оттам полепват в съзнанието ни. Ясно, че за всяка народност съществуват разни характерни особености, но е смущаващо любопитно да видиш как те се - или не се - проявяват на живо през отделните личности.


За испанците бях чувала редовните смешки за сиестите, темперамента, страстите и не помня и аз вече какво, размило се е. Знаех и че са съвкупност от различни общности с особена вътрешна автономия. Прекосявайки цялата страна по северното ѝ продължение минах през различни области и срещнах хора, толкова различни едни от други, че не бих разчитала на националността им да ми подскаже каквито и да било общи белези.

Най-странното беше, че всички ми напомняха на нещо познато, уж чисто българско и лично.

Началото - североизточна Испания. Още ме мъчеха болките в коленете и ходех много бавно. Минавам през един от по-големите и оживени градове. Възрастни хора по улиците ми се усмихват, щипят ме по бузите и ми дават стъклени бонбони. За утеха, и за да ми мине по-бързо. Сочат ме с пръст и обясняват на хлапетата с тях защо какичката бледнее и куцука. Умилителната им емпатия и за миг не ми се струва смешна, напротив - благодарна съм им до безкрай. Неминуемо се сещам за собствените ми за баба и дядо, за които винаги съм малката Алисчонка. (Която вечно се е дразни на това отношение, не е дете отдавна!?). Сякаш получавам със закъснение нещо, за което като градско дете само съм чела в книгите. Или са ми разказвали хлапетата, които лятото ги пращаха в провинцията. Да си на село (или в малко градче), в което всички те познават и всеки се грижи за теб.

Доста по-нататък. Минавам през запуснати селца, в които рядко срещам хора. Ако ги има са главно възрастни и начумерени. Като извадени от черно бял албум, изсъхнали от жегата лица. Кризата и тях е ударила, макар и не в мащаба, който е опустошил нашите градове и села. Свикнала да поздравявам всички по пътя, подхвърлям лъчезарното си ¡Hola!,

разминавайки се с един господин. Нито помен от усмивка, или дори знак, че ме е чул или забелязал. По-скоро май съм му виновна за нещо. Привет, познато чувство, ето че и тук ме застигаш.

И още,

стени с графити YouAreInTheBasqueCountry, CataloniaIsNotSpain; разпадащи се подлези, рисунки с вдъхновящи послания; магазини с хранителни стоки, държани от китайци, които работят и по време на сиестата; малки пекарнички на пътя, които отварят в 8ч и нито минута по-рано, въпреки че закуските вече са готови и поклонниците са на Пътя още от 6ч; монахини, които те посрещат с чай и плодове докато чакаш умрял от жега албергето им да отвори; такива, които те гледат лошо, защото докато си се заговорил с някого си се разсеял, и не си им подал паспорта си; трети, които пеят песни на китари заедно с новодошлите ; възрастни местни жени, които пускат жлъчни коментари по адрес на чужденките, общуващи с испанци; лъчезарни съдържатели на семейни кръчмички, които черпят пътуващите с домашно вино; хора, които искат и хора, които не искат да те упътят; и тн.

Цветни хора, различни, нетипични, непобиращи се в клишетата и представите.

Колкото повече испанци срещах, толкова по-разнородни впечатления добивах и виждах за пореден път доказателства за това, че средата те определя. И ако си наясно с това, можеш или да опиташ да се противопоставиш, или да усвоиш най-доброто от нея, или просто да си купиш еднопосочен билет. И пак се почувствах част от нещо по-голямо от националната ни принадлежност - просто човеците. Шарени и объркани, тичащи насам-натам, или придремващи в хамаци - всички сме едно. Пу да не си лепим повече етикети?

ПС: Още не бях почнала да уча испански по това време и не знам как им бяха табелите на магазините там, обаче видях български магазин и надписът му имаше поне три правописни грешки. Защо, бе!? :D

Принадлежност

English version
На тръгване за Испания и за момент не се замислих кой как ще ме приема и какво значение ще има откъде съм. Не съм живяла в чужбина и само от приятелски разкази знам, че това би могло да оказва влияние.
Никога не съм изпитвала нито "гордост", нито "срам", че съм "българче". В крайна сметка това не е мой избор, а някакво Вселенско решение, ако въобще има предупределености.
"Патриотизъм" е дума, чието значение винаги съм намирала в речници и учебници, но не и в сърцето си. Факт е, че средата оформя съзнанието и светогледа ни, но никога не ме е вълнувало кой от къде е, а по-скоро какъв е. "Въпреки" или "Благодарение на" корените и културата си. Съответно и себе си съм възприемала като гражданин на света и човешко същество с мечти, страхове, надежди и колебания като всяко друго по света. Дали чета Маркес, Чехов, Бодлер или Едгър Алан По, е без значение. Разбирам болката на хора от други краища на света. Тогава? Кое обуславя принадлежността ми и към какво по-точно?
Не се бях замисляла много по този въпрос преди да се окажа на Пътя. А не очаквах и там да ми се наложи. Хората, тръгнали в тази посока са обединени, мислех си, от стремежи към нещо надличностно и може би със същата нагласа за принадлежност към нещо по-всеобхватно.
Като цяло така и беше.
Но лека-полека в срещите с хора от други краища на света, започнах да откривам белези по себе си, които само те можеха да категоризират като непознати, и явно български.
Как така се случва, че разказваш виц и ти отвръщат с "О, ти сигурно водиш много тежък живот?"..?!?
"Не, отговарям, всъщност имам прекрасно семейство, хубав дом, искрени приятели?".
"Не, не усеща се, у вас трябва да е доста трудно".
Хм. Да, вицът беше по-скоро черен, но не и непоносим. Аз самата бях в добро и приповдигнато настроение в по-голяма част от времето по Пътя. Защо решиха, че съм толкова обременена? Може би нещата, на които ние се смеем, са същите онези, заради които сме спряли да плачем. За да не се съсипем от мъка в края на всеки ден, сме притворили очи за ужасното наоколо и сме притъпили сетивата си за всеобщата болка. М?
Друг въпрос :
"Защо толкова не си вярваш?" "
"В смисъл?! Ти сериозно ли? Никога не съм била по-уверена в себе си, колкото сега. Вървя вече втора седмица, сама, на другия край на света, вдъхновена от чуто и видяно. Знам, че всичко е пред мен, че мога много, че има смисъл. Как така да не си вярвам?"
"Не, не, усещам те. Генерално. Не вярваш, че някои неща могат да ти се случат. Просто не ги виждаш като възможни. Защо? Кой ти е набил в главата, че "няма как"?"
Така. Стоп игра. Това ще трябва да го помисля.
От мен ли идва? Лични ли е, или национално? Смачкана ли съм, или смачкани сме? Защо? Какво не ми стига? Кой не ни стига? И тн..
Бих го определила директно като личен проблем, ако не се бях вгледала малко повече в хората наоколо. Да. Наистина. От която и друга държава да идваха, спътниците ми имаха самочувствието, че могат и знаят. В търсене на себе си и на своите отговори и решения са, но и за миг не им минава мисълта, че няма да ги намерят.
Отбелязвам си го.
...
Един ирландец спря да разговаря с мен, в момента, в който разбра, че съм от България.
"Вие сте в Европейския съюз ли?! Не ви е там мястото, това е грешка. Егати тъпотията". Толкова. Слабо го вълнуваше каквото и да е друго около мен.
...
"Говориш френски супер добре, почти не усещам акцента ти, кога ще се махнеш от България и ще отидеш да живееш другаде?". Французин, 30г, учител по география.
...
Група испанци са супер дружелюбни с мен. До мига, в който завързвам разговор с друг техен сънародник с перфектен английски, отдавна напуснал родината си. Обясни ми първо защо не харесват него, а после съответно и мен.
...
Вроденото чувство за превъзходство. Германци коментират как испанците са си виновни за кризата след като не работят. Никой не им е длъжен, да се стягат. Корейците също мислят така. Американците - и те. Сигурно са прави. Ами ние?
..
И още безброй много случки и разговори, в които се оказва от голямо значение откъде си. И осъзнаваш, че е неизбежно. Че в теб има цял един друг свят, за който трябва да си даваш сметка. И в другите също. Нищо, че всички бленуваме доброто и красивото някъде дълбоко в себе си.
Нямаше как да не се чуя, че си пея народни песни когато съм сама. Или пък химна. Никога не го бях пяла сама и на висок глас. И никога не ми се е струвал толкова по-велик от тези на другите държави.
.
Открехвам миниатюрна пролука към мислите и чувствата, които се разбушуваха из мен по темата за принадлежността. Нещо като да напиша първото изречение от роман с 5000 страници, за да задам посоката. Няма как да допиша романа тук. Но отдавам отново чест на Камино за това, че ме накара да отворя и тази книга.
Странна работа. Била съм на различни проекти и обмени в чужбина, общувала съм с хора от други страни, и тук, и там..и сякаш винаги съм оставала в конфортната зона на клишетата. Ето, този от еди-къде си е такъв, пък ние сме такива..Или пък "Този е различен от другите такива"..и тн.
Нещо като нищо.
"Питай ме, да ти кажа" , казваме ние. Не, "Питай ме, да се питам" беше положението ми по Пътя. А и досега.
Последно за принадлежността.
Не съм религиозна. На вероучение не ходех, защото не харесвах учителката.
Знаех "Отче наш", но ми беше неудобно да го произнасям.
"Институцията е лъжа, не я обичам, не ми говорете. Попове, литургии, не са за мен, не искам да ги знам".
Влязох обаче във всички катедрали в Испания. Развълнувах се, а усещах почти физически болезнено, че мястото ми не беше там. Жадувах миризма на свещи и уют на православна църква. Защо?!
Друга тема е това. Друга принадлежност. Има време за всичко.

Сама

English version
Ама, как така сама?!

Общо взето това е второто изречение, до което се стига винаги когато си говоря с някого за пътуването. Отначало може би наистина звучи малко странно. Не е точно като да отидеш сам на кино. Което също правя, и противно на някои отново озадачени погледи, си е супер.

Не е и до това да обичаш да прекарваш време единствено в собствената си компания. Обичам да съм сама в нас или да се разхождам сама из непознат град. Но дори и да не обичах, пак щях да отида в Испания сама. 

Убедена съм, че това пътешествие, в смисъла си на преживяване, което да ти даде повече от екскурзионни атракции, трябва да се прави соло.

Минавам набързо през чисто практическите причини - режим, темпо на ходене, междувременно възникващи травми. Ако бях тръгнала с някой близък, със сигурност щеше да се побърка ако трябваше да се съобразява с хилядите пъти, в които тялото ми не слушаше и не изпълняваше това, което умът искаше от него. Щеше да се наложи така или иначе да се разделим по пътя, и нищо чудно това да беше внесло някакъв вид дискомфорт. Човек се чувства длъжен да ти влезе в положението и тн.

Независимост е думата, която свети в главата ми дори когато аварийното захранване е блокирало. Като EXIT-а над всяка възможна врата. Независимост както за мен, така и за хората около мен. Не мога да си представя как един месец, 7 дни в седмицата и 24 часа в денонощието двама или повече души могат да имат едни и същи потребности и желания. И мисля, че поне в едно такова пътуване, когато всеки миг е ценен и различен, трябва да можеш да си позволиш да следваш изцяло и всепълно (ако има такава дума въобще:)) импулсите си. От това колко бързо да вървиш до това колко часа искаш да прекараш втренчен в някоя гледка. Нещо друго ни води по тоя път, убедена съм, и всеки го следва със свое темпо. Звучи егоистично, но не говоря само за хубавите неща. Не мисля, че бих имала контрола на мисълта, който имам към днешна дата, ако до мен имаше някой близък човек в тези 30 дни. Да ми ближе раните, успокоява, насърчава и да ми казва как съм си супер. Усилия на волята, близки до нулата щеше да е положението. 

Всички мили хора, които срещнах и ми помагаха, бяха безценни в своето дружелюбие. Но знаеш си, че това са хора, които минават и може да ги видиш пак, но по-скоро няма. Не са Хората в твоя живот. В началото на пътуването това доста ме фрустрираше - срещаш някой, може да вървите заедно с часове, да си говорите за какво ли не, да намерите общи интереси и .. повече не го виждаш, защото на другия ден я ти, я той е бил по-бърз. Супер неприятно усещане беше. Никога не съм се сближавала от раз с хората и предпочитам бавно и сигурно да се доверя на някого. И да ми бъде повече от еднодневен приятел по възможност. Към 10ия ден, и след срещнати и загубени сигурно поне 30тина души, жадувах за нормален контакт, който да продължи отвъд рамките на днешния ми преход. Слава Богу, имах и такива познанства, но за първи път успях да формулирам толкова ясно на какво и защо държа 

в контакта си с хората. Особено новите. Не знам дали щях да го провидя това ако си бях с компания така или иначе.

Важно ми беше да се отделя от заобикалящата ме среда, включително от най-близките ми хора. Всички си живеем в комфортния пашкул, където допускаме само това, което сами одобряваме или харесваме. В него обикновено и хората ни одобряват и харесват, или поне така ни се иска. Досегът с чужда култура (като място) и с много чужди култури (като хора) рязко ме извади от идилията и ми зададе въпроси, които иначе смело и с уверено ироничен тон би подминала. Ако имах със себе си някого, с когото хармонично съжителствам по този път, то със сигурност щяхме да бъдем от едната страна на тази условна културна барикада и може би щяхме да излезем невредими и с непокътнати убеждения. А може и аз да съм параноясала и да съм изпуснала великата възможност да съм не-сама по Камино. Не знам. При всички положения, пак бих тръгнала така и който и да ме пита, бих казала - сам, братле, сам, не го мисли. :D

На въпроса "Не ти ли беше самотно?", винаги казвам "Не". Или поне не повече отколкото и тук, ежедневно, може да ми бъде.  Дали ме е било страх - отново "Не", няма от какво, всичко е добре уредено по пътя. 

Вижда ми се най-естественото нещо да си сам в едно такова търсене. На каквото там си търсиш. Втория въпрос, който питат всички на пътя след "Как се казваш?", е "Защо вървиш
Камино?". Доста смело от страна на непознати. Достатъчно лични си бяха моите причини, за да не ги кажа на никого. Достатъчно лични и за да вървя сама. Достатъчен ли е този отговор за "Ама, как така сама?"(..)

Свободата

Година по-късно.
Още си мисля за нещата, които ми се случиха, за хората които срещнах, за идеите, които се завъртяха в главата ми.
Still digesting it, както би казал един познат.
Спомените и емоциите, разбира се вече не са толкова ярки, мислите - не толкова радикални.
И все пак уютно подредени си стоят някъде отзад, всеки ден. Като wallpaper-a на телефона.
И се чудя пак как да изкажа някоя същина без да влизам в сълзлив патос.
За свободата ми е думата този път.
Освободен човек ли съм?..С оглед на работата ми, наложи се, поне на сцената.В живота - без преминаване на добрия вкус, мислех си. Но да съм имала жестоки вътрешни бариери и консервативни рестрикци..не мислех.
А толкова ми беше отесняла София, че без да зная защо точно, въздух не ми достигаше ежедневно. На тръгване се чувствах като хамстер във въртележка. Само дето знам, че съм хамстер във въртлежка, а  не слизам от нея.Човек в хамстерско тяло. Или нещо такова. Както и да е, мисля, че идеята се хваща.
По пътя срещнах
30 годишен супер добре платен счетоводител от Австрия, който си беше взел one year leave,за да пътува и да реши дали да не се преквалифицира за шиацу масажист, защото това му харесва и искал да помага на хората
35 годишен адвокат, който току що беше завършил остеопатското си образование, сменил 4-5 държави в търсене на място, на което да се чувства добре
23 годишна корейка, която е тръгнала по пътя, въпреки забраната на баща си
двойка американски студенти, които са тръгнали да снимат ядивните растения по пътя (4 пъти, всеки сезон по веднъж) и да направят пътеводител
българка, зарязала живота си в България и последвала мечтата си да има хижа, живееща и работеща в едно от албергетата в планината
18 годишен, който не е решил какво иска да учи и пътува, за да срещне хора и да намери това, което го вълнува истински
75 годишен американец с жестоки проблеми с коленете, решен да извърви 800км
жена в инвалидна моторизирана количка и приятеля ѝ

и още страшно много хора с различни истории и без съмнения, че няма невъзможни неща

От дума на дума с едни или други от тях, без дори  винаги да задълбаваме в дълбокомислени разговори, открих кое е общото между всички.
Естественото състояние на мисълта, при което носиш в себе си спокойствието и увереността, че можеш да направиш всичко, което поискаш и няма какво да те спира. Освен собствените ти страхове и предразсъдъци ако се казваш Алиса, примерно.
Давам си сметка, че съм на ръба на изказване тип Ню Ейдж Селф-Хелп Бук, но когато го усетиш толкова убедително в хората срещу теб, те блъска като слънчевата светлина след 5 часа репетиции в тъмната зала на театъра. Хем очите ти изгарят и нищо не виждаш, хем ти е кеф.
Усетих се, че съм изгубила (ако въобще съм го имала както си трябва) чувството на неограниченост на възможностите. Или е заради географските ширини, на които живеем (въпреки че не малко съм пътувала). Или е заради хората, които непрекъснато мрънкат, че нещо няма как да стане. Или е заради средата, в която се оказва, че ако не си веднагически звездно успешен, директно ако обичаш сам се отпиши, то се е видяло. Струва ми се, че е най-вече заради витаещото наоколо напрежение, че задължително трябва да си на върха на реализирането си във всеки един момент, и имаш ли периоди на спадове, то това е абсолютно фатално. Насаждането на комплекси отвън ми се струва до такава степен удобно разположило се, че накъдето и да се обърнеш,  можеш да се подтиснеш. И в един момент когато просто нямаш външна обективна гледна точка, някъде си, там, отстрани, щеш не щеш се оказваш рибока в аквариума на собствените си страхове и притеснения. И забравяш, че има други гледни точки.
Това си припомних през тези срещи в Испания. Нищо не е фатално. Нищо не е за последно. Нищо не е безкрайно важно. Защо да не допуснеш мисълта, че можеш да бъдеш и друг? Да променяш търсенията и интересите, да загърбваш всичко и да се хвърляш в нови неща?
Може би защото сме малки, малко и в малка страна, и все нещо ни е страх да не си изгубил малкото, което имаме. А може да не е БГ синдром, ами мой си синдром. При всички положения, с думи не става. Око да види, ръка да пипне..така ми се получиха нещата на мене. Хората, които са ми повлияли сигурно дори и не са разбрали. Защото толкова естествено са говорели за обратите в живота си, че аз съм чувала в тях само ехото на "Имам си свободата".
И посмях да си помисля, че всичко всъщност ми е наред. И имам време. И сили.

Хората (2)

Сама си се чудя още на импулсивността, с която взех решението да тръгна към Сантяго. По принцип съм човек, който дори на супер якото място и с яките хора не би останал да кажем да нощува, ако предварително не се е настроил така. Често ми се случва и през зимата като си се прибера в нас да не можеш да ме изкараш вечер навън без предварителна уговорка. Да не говорим колко пъти се е налагало мои близки да ме убеждават, уморително дълго за тях, да направя нещо, за което се колебая. От избиране на място за хапване, до пътуване в чужбина или гонене на Ейдриън Броуди по софийските улици, за да не пропусна шанса да му кажа колко е страхотен ;) Общо взето..премислям нещата преди да се реша. В случая с това пътуване обаче си поставих на шега и на ум едно условие.Много исках да ми се случи едно нещо, и си казах : "Ок, ако не се случи, си купувам самолетен билет и не ме интересува какво има да става после". Когато си актьор и не знаеш кога ще трябва да си на разположение и кога може да изскочи нещо интересно и вдъхновяващо, трудно се правят планове за след 3 месеца. Но, драматичното (както си мислех тогава) несбъдване на желанието ми се оказа най-добрата възможност в онзи момент. На другия ден след като разбрах, че няма да го бъде, си купих билет за самолет до Париж, и започнах да се настройвам (ето , винаги го има това настройване :)) колко страхотно ще е и как това ще е нещо ново и различно, което ще ме изкара от задушливото усещане за зацикляне напоследък. Имах си цел и план. Е, много го обичам това.Хахахаха..които, разбира се, се промениха. Дали заради вътрешната ми убеденост, че предстои нещо страхотно, или защото звездите така са се наредили ( ;) ), не много дълго след това се появи именно вдъхновяващата работа, която ми бягаше вече доста време. И за миг не ми мина през главата да се откажа от едното или другото, и първият билет изгоря. Да живеят Уиз Еър и промоциите им тогава, успях да си взема достатъчно евтин втори билет с дати за месец по-късно. (София-Париж за 40 евро беше повече от прекрасно).

Тази прелюдия има общо с темата за хората и това как приемаме нещата наоколо. Или по-скоро как приемах аз нещата преди да се предизвикам да извървя 800км пеша. А именно - много насериозно. В смисъл на това, че имах усещането и нагласата, че тук и сега всичко е много важно и ако не ми се случи така, както го искам, имам проблем. Убедена съм, че това не е само моят начин на мислене. Учат ни как е драматично взжно в каква гимназия ще влезеш, какво ще учиш в университета, как ако веднага не станеш супер добър и успешен, едва ли не си се провалил. Не знам как е в другите сфери, но това из Натфиз/ПостНатфиз въздуха се усеща с угнетяваща тежест. Ако веднага не ти потръгнат нещата, явно не ставаш. Мисля, че идеята е достатъчно проста, няма да се обяснявам повече. 

Какво и как се промени, и защо отгоре на поста ми пише Хората? Защото ми олекна жестоко след този един месец ходене и то не заради хубавата природа. А заради хората, покрай които си дадох сметка, че може да се гледа и по друг начин на времето, което ни е дадено.

Срещнах такива, които на 30 години започваха да учат нещо абсолютно ново или на 40 зарязваха супер стабилната си работа, за да се посветят на друго, което според тях има повече смисъл в човешко или духовно отношение. Хора, сменили 4-5 професии, докато разберат какво искат. Трети, които просто са си взели една година отпуск от всичко,за да забавят темпото и да излязат от матрицата. И те не бяха някакви безумци или изключения от правилата. Хиляди хора правят така, но докато не ги срещнеш и не си поговориш с тях някакси не усещаш лекотата, която излъчват. Поживели на повечко места и видели повече свят, някои от тях ми донесоха вътрешната свобода дори само да си помисля, че не всичко е фатално и на всяка цена. Може би ако не си част от даден модел на живеене, не си направен за него и не би бил щастлив дори да ти се случи? И още хиляди и хиляди въпроси ми се плиснаха из главата, давайки си сметка колко сме си пуснали капаците и като хамстерчета въртим една въртележка и не поглеждаме настрани. Щеш не щеш ежеднвено губиш гледни точки и смаляваш хоризонта на погледа си, защото няма кой да ти каже нещо различно от това, което виждаш. 

Не казвам, че да отидеш в северна Испания и да бродиш из чукарите с други като теб е единствения начин да си отвориш очите. Всяка среща с хора с друга култура и разбирания би имала същия ефект ако си го потърсиш и му се поддадеш. Просто Камино беше моят начин.И затова за него си пиша, и него препоръчвам, и за него благодаря :)))

Чудеса

Питат ме разни хора с големи очаквания: "Случиха ли ти се някакви чудеса по пътя?"
Да ми дадат дефиниция за чудо, да им отговоря. Но засега такава май няма. Всичко може да е чудо и нищо може да не е чудо. Разбирай - ако имаш сетива за тия неща.
Не религиозни подбуди ме поведоха към Сантяго. Но бях убедена, че няма как зарядът на толкова хора, отправени в търсене на нещо по-голямо от тях, да не се отрази на местата, през които са минали, а съответно и на мен като поредния минаващ. Така че знаех, че около мен ще има хубава енергия, ако не друго.
Седмица след като бях тръгнала от Сен-Жан коленетe ми бях наистина в много окаяно състояние. Поредното ранно утро тръгнах от албергето към 6ч заедно с двама германци, с които бях повървяла предния ден, и с някакъв странен човек, който говореше прекалено добре английски и италиански, за да мога да определя от къде е. Поразсънихме се в приказки на зазоряване и немските машини продължиха бодро напред. Другият човек се оказа испанец и в този точно ден започваше своето Камино. Изобщо не бързаше и движихме дълго в моето темпо. Бил остеопат. Нямах идея какво е това и го минах метър, отдавайки го на някой пропуск в английския ми. Звучеше ми като някаква наука, но убий ме каква..ето каква.Говорихме си супер обстойно за литература, кино, история..Въобще много приятно ме изненада. Като разбра, че се движа като бабичка не заради чистата наслада на бавното живеене, предложи да ми помогне, и то с такава убеденост, сякаш нямаше по-лесно нещо от премахването на болката. Според него нищо страшно ми нямаше и щеше да ми мине за секунди. Ок, не бяха секунди, и не отведнъж, но определено ми подобри положението, и то в етап, в който мислех, че явно няма да ги бъде моите 800км. За още една седмица с негова помощ и с един-два ибупрофена, за да ми спрат възпалението, (тука ние ги пием за настинка от по 200мг, там се друсат жестоко - едно хапче е 400мг и затова отлагах до последно химията ;)) се върнах към човешки вид и се приближих до темпо, подхождащо на възрастта ми :Д Своеобразно чудо, бих казАла.
Смело бих вписала в категория "Чудеса" още доста неща. Сред тях и очевидното проявление на желанията ми и своевременните и бързи последвствия от всяко едно мое действие. Неща, които така или иначе ни се случват и в живота, но май рядко успяваме да направим връзката, защото не е толкова очебийна и магически веднагическа. Убедена съм, че каквото и да ни се случва има пряко отношение с нашите действия и мисли, просто не си даваме сметка за това. Ще дам един-два чисто практически примера, по-личните ще запазя за себе си, пък ако щете се трогвайте ;)
Три-четири дни не бях срещала хора, с които да намеря общ и вдъхновяващ език, а само такива, с които да си бъбря общи приказки. И си мрънкам на ум: "Колко щеше да е хубаво значи, да срещна днес някои интересни хора, с които да вечерям и да изпия чаша вино.." Половин час по-късно се шляя из поредното малко и замряло в жегата селце, в което ще спя. И от никъде изникват двама от най-чудесните хора, които срещнах по пътя и предлагат да седна при тях. Друг път ще разкажа за тях - сега само намигвам за връзката - желание-мисъл-случване. След вечерята с тях и всички идеи, които обменихме,и тревоги за живота, коиро споделихме, за първи път си помислих как не ми се връща в България. Толкова смислени и дейни бяха.
Свидетел на същите мигновени резултати бях и многократно в отношенията си с хората по Пътя. С някои не се разбирах и той естествено ме разделяше от тях.. С други усещах връзка сякаш се познаваме отдавна. В трети случаи, хора с които се разбирах, но към които си позволявах своеволно проявяване на грубост или просто "кисел характер",  на мига ми обръщаха гръб и ми даваха ясно да разбера, че имам да уча още дълго как да се държа. Неща, които времето и хората около нас търпят по-дълго и така и не разбираме, че сами сме си виновни когато си тръгнат след време.
Нищо ново не казвам, нищо чудодейно нямаше по Пътя. Но сякаш времето беше кондензирано до своя максимум. Неща, които бих преживяла за половина година, се случиха за месец. Развитие в отношенията с хората, въпроси, отговори, болки, превъзмогвания и тн.
Към чудесата отнасям и рязкото чувство за принадлежност към всичко българско (добро и лошо) ,която започнах да изпитвам в последствие.
И задълбочаването на вярата ми. Но това е деликатна работа, не съм готова още да я изпиша ;) Чудо е, че се озовах в Катедралата в Сантяго де Компостела с ясното съзнание, че нещо по-голямо от мен ме е завело там, макар и да не знам защо.

Вана, инсталирана посред нищото. Прокаран е и маркуч, за да се напояват животните. Чудни хора ;)

Такива ми ти работи. Чудесии.

Чудо е след 5 часа без едно дърво със сянка и температура над 35 градуса, да намериш полянка с чешмичка, тревичка и сянка ;) Или е щастие. Или и двете заедно ;)

Цял живот се запознавам с хора и се усмихвам вежливо на предвидимите им шеги относно "Алиса, приятно ми е". Юли 2014та си бях на мястото, тялото си догони приказката. Предстои Огледалния свят, предполагам :)))

Лекота

Има нещо адски освобождаващо в това да носиш 3 тениски в продължение на един месец. 

Като типична жена, която никога няма какво да облече от този скапан гардероб, в който няма място за нищо, не мислех, че мога да стегна багаж,който да побере всичко нужно и да не ми ОТКИНЕ раменете. Оказа се по-лесно от очакваното и мога да кажа, че в периода 7.07.2014-0708.2014, аз бях човекът с най-лека раница по Пътя. 

Преди това пътуване не помня случай да не ми е пукало как изглеждам. Дори с най-широките и провлачени дънки да излизам, все в мойта си глава съм си мислила, че съм съчетала добре нещата и външния ми вид не е под едно приемливо стилно ниво. Защото има значение,нали. Дори не говоря сега за актьорската си суета, а само за чисто женската ми такава.

И ето ме, тръгвам с три потника, едни къси панталони, един клин, една блуза с дълъг ръкав, един полар и 2 големи шала. И с ясното съзнание, че за едни 30 дена ще ми е напълно безразлично кой как ще погледне на вида ми. С тази незаинтересована смелост си купих и ярко цикламени крокчета, защото бяха моя номер и така или иначе това са най-грозните обувки на света, защо пък да не са и в ужасен цвят??  (но както бях прочела и опитът ми сам оправда - най-щадящите когато имаш по 4-5 мазолести мехура на всяко стъпало). За това, последното, с цвета, малко съжалих, защото сега на всички снимки в цял ръст, които имам от пътуването, се вижда тази цигания :D

Ясно ми е, че тази тема като цяло звучи доста битова и незначителна, да не кажем дори, че може да е абсолютното празнословие. Но има едно нещо, което се роди като усещане в мен следствие на изключване на фактора "Външен вид" от живота ми, макар и за месец.

Лекота. Безметежната лекота на това, че можеш да не се занимаваш с обвивката си ежедневно. Изхождам лично от себе си, с ясното съзнание, че други хора сигурно отдавна са отхвърлили тази обремененост, но за мен си беше ново преживяване ;)

Тази лекота първо беше външна, после лека-полека се настани удобно и отвътре. 

Не говоря за физическите усилия.Никога не съм прала на ръка толкова, колкото в този месец. Все пак - всеки ден, всичко, което си носил в продължение на 7-8 часа в жегата. Доста пот по пътя се излива. Ако не изсъхне,на другия ден закачаш гащите и чорапите на раницата и давай нататък, дреме ти кой ще ги види ;)

Но някакси колкото повече спира обвивката да има значение, толкова повече и маската, която си носим всеки ден почва да се олющва тук и там. Защо да пазя собствените си предразсъдъчни модели на поведение, след като така и така нищо не ме прави външно да изглеждам по един или друг по-специален начин? Много е странен този процес. Мисля, че го осъзнах доста време след като се върнах в България. Но много пъти ми се случваше в общуването си с хората по Камино, да реагирам по неочакван за мен начин. Понякога това водеше до хубави неща, друг път не толкова. Но със сигурност доста по-прямо и искрено. С днешна дата мога да кажа, че особено в личните си отношения,като че ли повече имам смелостта да се изправя пред близки хора, без "броня", и да си кажа нещата както ги чувствам. Без страх от отхвърляне, игри, заобикалки и намеци. Няма да преувелича ако кажа, че някои хора се плашат и отдръпват. Не смятам обаче да се връщам назад ;)

Особена е тази връзка, отвън навътре. Може да е нелогична или да звучи неправдоподобно, но съм убедена, че я има. Битът ни стяга душичките и ни бичува уж само външно с дребната ни суета. А вътре какво ставало, кой да знае? ;)

Естествено, че днес сутринта се чудих какво да облека. София, 21ви век, на 25 съм.Искам и да изглеждам добре.

Принадлежности за месец време :))

Хората (1)

Споменах някъде из началните постове, че Камино не би било пълноценно изживяване без хората по него. Силно държа на това си изказване. Една от големите изненади за мен бяха корейците.
В началото отново ми е нужен малко контекст.
Корейци, Японци, Китайци за мен винаги са били еднородна маса от дребни хорица с дръпнати очи, чиито физиономии трудно разграничавам. За културните им различия разбира се бях чувала, както и за политическото положение в различните страни, но когато видя групи туристи с фотоапарати на Народен, все ще си помисля - китайци.
Много е сладко как се смеем на клипчета с американци, които не знаят кое къде е в Европа. А колко знаем ние за Азия..?
Та, по пътя беше пълно с корейци. Южнокорейци, разбира се, в Северна Корея не ми се и мисли какво им е. И всичките, ах! - ужасно общителни. Както се изразявам и в другите ми постове в този блог, предполагам се усеща, че особено в първите си дни по пътя, последното, което ми се правеше, беше да си бъбря с вечно ведрите малки човечета, чийто английски и без това едва разбирах. Още след края на първия ми ден (онзи с дъжда и прекосяването на планината) се сблъсках с корейската инвазия. На леглото над мен - разговорлив представител номер едно. Веднага : Колко време ти отне първия ден? Откъде си? Защо сама? Защо пиеш упсарин? Защо нямаш щеки?Имаш като моите крокчета! (това с крокчетата..е една дълга тема, неминуемо ще и отделя цял пост ;)), и тн, и тн. Порой от въпроси и безмерно желание за общуване. Наистина човекът говореше неразбираемо английски и все си мислех, че като три пъти не му схвана въпроса, все ще се откаже.Но не. Е, госпожица предразсъдък тотално игнорира поривите за комуникация ("Тръгнала съм сама по Пътя, толкова ли не се усеща, че имам нужда от уединение?!!). А всъщност той си беше много  добронамерен и отворен към целия този непознат нему свят. След известно време се засякохме по пътя и виждайки ме как се мъча куцукайки, държеше да ми обясни колко неправилно ходя с едната си тояжка и как трябва да си намеря още една и равномерно да разпределям тежестта. Отново не можахме да намерим общ език. ("Той ще ми каже как да се движа").
Истината обаче е,че въпреки че с него не можах да се разбера, корейците се оказаха страхотни. Първо на първо - машини. Те и германците бяха най-бързите и в най-добра кондиция. Физически добре, дисциплинирани, екипирани както си трябва...Малко повече туристически дух и бързина, отколкото като че ли наслада от преживяването, но това се е въпрос на лична нагласа. Срещнах може би около 10-15 души в различни етапи на Пътя и срещите с всички бяха много интересни.
Втора "корейска" среща - цяло семейство. Беше някъде към 5ти - 6ти ден от мъчителното ми провлачване по Пътя. Подпирам се с тояжката, бавно, бавно..присядам тук и там, хапвам някоя ябълка..и поне три пъти за един ден ме подминават 4ма корейци (семейство, както тогава реших - двама мъже и две жени, едната по млада). Как така хем съм бавна, хем три пъти ме подминават? Ами хората сядат на разни места, обядват, почиват си, после пак тръгват, разглеждат разни селца и градчета. Аз в този етап не можех да си го позволя, защото ако спирах за повече от 10-15 минути..никога нямаше да стигна до следващото място ;)
Както и да е, всеки път като ме подминат, ми се усмихват, питат как съм, и добавят едни мили съжалителни усмивки . В началото ми се струваше много нелепо да ме съжаляват групичка ухилени до уши корейци, но си дадох сметка, че са чистосърдечни. Освен това се запознахме (Няма да споменавам колко ги впечатли като казах, че се занимавам с театър.У нас това рядко буди възхищение, а пък те хората, много се развълнуваха) и всеки път, когато ме видеха, отдалеч крещяха  в хор "Alissa!Alissa!How are you?Does it hurt??" (естествено с безумно смешния си акцент :))
И започна да ми става мило. В крайна сметка бях тръгнала сама и до този момент никой не ме бе питал толкова пъти и толкова загрижено как съм.Че и да ми се радва на 5ия път, в който ме вижда в рамките на един ден.
В един от силно-болезнените си дни реших да опитам нещо, с което мисля жестоко ги фрапирах. Първо, че отказах да ми дадат от своите мазила (така или иначе вече имах поне три вида кремове по коленете си, едва ли 4ти щеше да ме избави от мъките). Второ, реших да се обърна към неконвенционалната медицина, сещайки се за нещо, което ми беше казала моя приятелка, бивша балерина.(Винченцо, Благодаря!) Сурови картофи. Да. Сядам си на централното площадче в едно от градчетата, и започвам да си увивам коленете с нарязани картофи и найлончета като най-отгоре пристягам с наколенки. Няма да забравя как ме гледаха тогава милите корейци, кой знае за какъв неандерталец са ме взели :)) Но картофите наистина облечкаваха за известно време. И по странен начин ме сближиха с тях. Дори в недоумението им виждах някаква проява на симпатия.
В последствие се оказа, че не са семейство, просто в някакъв момент се срещнали и се движили заедно, защото са в едно темпо, от една страна и тн. И когато трима от тях решиха да хващат рейс до някъде..аз се заговорих повече с тази, която остана сама. Оказа се на 23 и със страхотно чувство за хумор. Наистина прекрасна малка откачалка, с която бързо намерихме общ език. С нея и още няколко хора, които срещнахме така и не се включихме в някакви по-големи компании, сформирани по пътя, но винаги ни беше много хубаво да се смеем заедно. Тя беше по-бърза и обикновено се срещахме направо следобед в града, до който знаехме, че и 2те ще вървим, и вечеряхме заедно. Към края на 2та ми седмица спрях за един ден почивка в Бургос,а тя не, и така я изгубих до стигането ми в Сантяго. Там се видяхме пак и си бъбрихме, за всичко станало през времето когато не сме се виждали. Много и се радвах и бих казала, че за първи път за толкова кратко време така се привързвах към някого. И някои малки,  типични корейски неща в нея ме накараха сякаш да погледна по друг начин на всички им.
 Когато за първи път се впуснах да я прегърна в пристъп на някаква радост, усетих как се сепна и се вцепени на място. Въобще не си бях дала сметка за нещо, което тя после ми обясни. Те никога не правели така. Като цяло не било прието толкова физическа близост, рядко се целували по бузата дори.И тя не знаеше как да реагира. Не споделяли открито чувства и емоции, особено пък на публични места. Стана ми даже малко мъчно за това прекрасно малко същество, което не е свикнало да му се мятат на врата като го видят. ( Тук се усмихвам мислено на всеки път, в който видя любимите си момичета и се вика силно, и са прегръдки, и са целувки :))
Разбрах колко забързано живеят, колко много работят всички, колко различни социални норми на поведение спазват, колко натясно живеят в Сеул, какви са отношенията им с другите страни около тях и колко трудно история са имали и те. Цял нов свят, признавам си. Много ми беше хубаво да го открия.
Друга малка корейка на пътя пък беше на път да се разплаче, когато с един испанец в продължение на няколко часа в един горещ ден се шегувахме, че сме крадци, които покръстват хората по Пътя с тянхото про-екологично-католическо движение. Пълни безсмислици, но толкова наивност имаше в тази душа, че сърцето да ти се пръсне. Бяха и откраднали обувките в последното алберге, а пък приятелите и бяха много напред и нямаше друг избор, освен да се движи с нас.Така че свикна с нелепото ни чувство за хумор и се смяхме дълго и напоително заедно. Стигнахме дотам да се обаждаме на брат и в Корея, за да му кажем да я остави да прави каквото и е на сърце (Човекът я кара да учи нещо, което не иска, и тя се подчинява, такива са им семейните отношения). Не се свързахме, но тя ни разказа, как е тръгнала към Сантяго, за да си намери гадже. Ако може да е висок, холандец или немец. (В сравнение с другите корейци тя май наистина беше по-висока..) И пак ми стана хем мило, хем мъчно. Искрено момиче, с две шапки против слънце, крокчета вместо обувки и раница колкото дамската ми чанта. Накрая на деня ние останахме в едно градче, а тя продължи още напред, за да си настигне приятелите. И ни даде по една малка нокторезачка-сувенир в пликче с нейното име. За спомен. И защото сме я били развеселили когато и било тъжно заради обувките.
Много сърдечност имаше в тези корейци. И като цяло по Пътя.
Срещнах още от тях, сутрин винаги си готвеха ориз - момчета, момичета, бързи, усмихнати, различни, странни, сладки.
Никога повече няма да казвам, че не мога да ги различавам. Дръпнатите човечета са си цяла друга вселена.

 Soojin! :))

Мисля, че ни трябва малко повече от любопитството им към света. И от доброжелателството.

Първа "мъдра" мисъл

Никога не съм си водила дневник. Тефтерче с дневни задачи, тефтерче с любима поезия, тетрадки, листове..но никога личен дневник. Как така да пиша какво правя и как се чувствам?!Вечер? Преди лягане? Никакъв шанс.
Затова и не ми е и хрумвало да тръгна да нося тефтер по пътя.
Аз пътеводител нямах, пък къде ти тефтер.
 *Лирическо отклонение още на трети ред - как се ориентирах без пътеводител? Ами четях гайдовете на хората наоколо. Все пак е хубаво от време на време да знаеш какво предстои по пътя, понякога в чисто битов план. А когато роптаеха, че им тежали много раниците, прибягвах до това, принудително да късам страниците на гайдовете им дотам докъде вече беше извървяно. Признавам, някои много драматично го понасяха. Аз самата имам личен печат на всичките си книги и не мога и да си представя да скъсам някоя. Но условията бяха екстремни, това е Камино де Сантяго, все пак ;)
Между другото никой не се оплака когато установи, че се ходи доста по-леко с пътеводител, лишен от твърдите си (?!) корици и 50-100 гланцирани страници по-малко.*
Все пак нещо в мен ме беше накарало да взема химикалка и десетина бели листа формат А4.
И първото нещо, което написах на един от тях беше следното прозрение:
"Когато няма на кого да мрънкаш - не мрънкаш."
Това кратичко съждение със сигурност не е новост за повечето хора. Но за мен, пословично мрънкало, разглезено от вниманието на близки хора, си беше направо първият лично достигнат афоризъм.
*Лирично отклонение N2 - тук се надявам приятелите ми да ме опровергаят и да напишат някой мил коментар, че всъщност не съм била чак толкова тежък случай. *
Та това първо надраскано изречение (сякаш пък и имаше шанс да го забравя) стана нещо като лайт мотив на първата ми седмица по Пътя. Пак казвам - беше бавна и самотна седмица, защото буквално се влачех по пътеки и чукари. Все с разни хора се заговарях, но никой не му се ходеше с такова темпо, особено когато жегата се върна и ни припомни, че сме в Испания през Юли. След като си дадох сметка, че не е полезно да мрънкам сама на себе си (било то наум, или гласно), просто спрях да го правя. Това беше като да открия, че притежавам супер сила. НеМрънкането. Немрънкащата Алиса. СуперНеМрънАлис. И така нататък. Тогава не съм мислила за име, но сега идеята е на ръба да ме опияни.
С тази супер сила се появиха следните няколко супер под-сили, които ме върнаха към това да забелязвам къде ходя и дори да изпитвам удоволствие въпреки болезненото придвижване. Първа (и най-ефективна) под-сила: Пеене. Ах, Божке, няма такъв кеф.
Винаги съм имала притеснения да пея пред хора и най-вече комплекс, че не мога. В следствие на който наистина хич не ми се получаваше. Натфиз не помогна за преодоляването му. Частните уроци по пеене..може би все пак ми дадоха малко увереност. Но в никакъв случай не съм изпитвала удоволствие от акта на пеене, дори когато по думи на околните се е получавало добре. Грешна пътечке надолу през гората - Благодаря ти. Ти направи чудото. И като се почна едно пеене!
Вярвате или не..като пееш и по-малко боли.
(Това сигурно хората също отдавна го знаят, но отново оправдавам заглавието на блога си. Някой да си пее с цяло гърло на висок глас, вървейки по Графа? Онзи лудичкият с ярко орнажевата жилетка и слушалките не се брои.)
Не знам защо и как, но главно ме изби на български народни песни. На всичките три народни песни, които знаех по това време. Пеех си ги в продължение на часове. Аз, природата наоколо и народни песни. Идилия.
Имаше и три момчета, които пееха на френски вървейки. Но репертоарът им се състоеше главно от разни псалми и молитви, и понякога ме гледаха много странно. Та не съм сигурна, че са изпитвали същото като мен. Най-малкото бяха с доста бърз ритъм и не мисля, че имаха физически болки за преодоляване. Често се разминавахме първите дни и дори когато ги поздравявах или предлагах да ги почерпя с нещо, което си носех за из път, бяха изключително некомуникативни и лошо гледащи. Може пък Йовано, Йованке да не им е допаднала.
Много се отклоних от темата за дневника. А има и още под-супер сили за споменаване.Ще се завърна все пак доколкото мога по същество откъдето тръгнах, пък за останалите сили - в друг момент.
Това за мрънкането беше първата мисъл. На следващия ден помня, че имах втора, също доста значима, но трябва да се разровя из листовете и да я намеря. От мисъл на мисъл се стигна до срещата ми с една унгарка, която почти ме принуди да си водя дневник за всеки ден от Камино. Бойна,стегната, 50+, учителка по английски, три пъти по бърза от мен. Вечеряхме няколко пъти с нея, всеки път беше адски забавно. И когато вечер всеки си взимаше времето за себе си преди лягане, тя с лек укор и нелека взискателност ме питаше дали съм писала днес. Нямах избор освен като добра ученичка да си изпиша деня. Листовете свършиха бързо и писането продължи хаотично в "Бележки" на телефона. Тези дни ще ги поразгледам, че смених устрийството и не са ми под ръка.
Ученето по Пътя се случва на доста бързи обороти, искаш или не.

Физическо възпитание

Колко му е да ги извървиш тия 800км?
Няколко реда за чисто физическата част на нещата и как първата ми сродна душа към Сантяго се оказа тояжката.

Прескачам първия ден, в който самолет, влак и рейс ме доставиха в Saint-Jean-Pied-de-port. Не че неволите не започнаха още оттогава, просто не са ми по темата за "Теглилата на тЕлото". Подробно обаче ще опиша обстоятелствата около първите знаци, че хич няма да ми е лесно в следващия един месец.
Към 18ч на един прекрасен ранно-юлски ден, се оказвам в малкото френско градче, в почти еуфорично състояние, което уви няма с кого да споделя. Така че, решавам да си легна рано, за да мога на другия ден да ги прекрача тези ми ти Пиринеи, тръгвайки в 06ч, свежа като краставичка. Беше още светло когато си легнах, да.
Оттам, до първата спирка в Испания (Roncesvalles), са 24км. Тръгва се от 200м надморска височина, качваш се на около 1400м и после слизаш до 900м. Тези числа на мене лично нищо не ми говореха. Знаех, че ще има да се катеря и после да слизам. Предишния ден си бях взела карта от туристическия офис и ми бяха обяснили основното. Най-важното беше, като стигна мястото, къде пътят се дели на две, да мина отдясно, а не отляво. Отляво е през гората и е прекалено стръмно.
След като противно на всичките ми въжделения и мечти за горещо испанско лято, в продължение на 7часа ме валя адският студен дъжд и бродих в разни мъгли, стигнах до въпросното разклонение откъдето се започваше слизането надолу. Ура, подсмихвам се аз, стига толкова катерене за днес. Има ли нужда да споменавам, че нямах адекватен дъждобран, нито щеки или пръчки? Мокра до кости и с блясък в очите хуквам надолу по лявата пътечка (!!). Докато коленете ми са крещяли вътрешно "КАКВО ПРАВИШ, ИДИОТЕ?!" се чудя защо ли няма никакви хора тука в гората. Какво пък, явно съм по-бърза.
Убедена съм, че този първи спринт, в който се усещах физически недосегаема беше най-глупавата ми постъпка по Пътя.
Както и да е, стигнах, суших всичко, което носех в продължение на часове, взех от дрехите, оставени от други хора в албергето, защото нямах НИЩО сухо, и друснах два упсарина, за да нямам мускулна треска на другия ден.
И, О чудо! Втори ден - Нищо ми нЕма.Мускулите ми са си супер, нищо никъде не ме боли, продължавам си с бодрия ритъм. Срещам разни хора по пътя, но не се попилявам в приказки, искам да си вървя сама, а и темпото ми е по-стегнато от на повечето, с които се засичам. Горе-долу същото разстояние съм си планувала - 25-26км, вече е и по-равно, не е толкова студено, всичко си е супер. Има-няма някакви 4-5км преди да стигна до следващото място, където ще спя, и усещам някакви странни болки в лявото коляно.3км преди крайната цел скоростта ми е половин крачка, половин охкане. Сама не си вярвам колко рязко стана. Компенсирам колкото мога с десния, куцукам и се оглеждам за някаква пръчка, която да използвам за подпора. Слава Богу, намерих една изоставена из храстите, леко крива, не много дебела, но спасителна тояжка.Учи се сега, Алиса, да ходиш с патерица. Три километра издаяних някак, подминаха ме всички, които аз бях изоставила по рано, но успях да стигна. Следващият ден - изненадите продължават - дясното коляно определено не му е било забавно да изнася цялата тежест миналия ден. И решава да прави бунт. И така. Третият ден от Камино де Сантяго се оказва началото на една куцукаща епопея. Засега толкоз.
С тояжката се разделих в Сантяго де Компостела.

Почти към края на пътуването тояжката ми малко се посчупи и я превързах с бинт, за да я спася :)))

Комерсиално било?!

"Абе, то това е вече супер комерсиално, много хора го правят, не е толкова яко"

Мисля, че съм чула почти толкова такива изказвания, колкото и лайк-а съм имала на няколкото споделени във фейсбук снимки от пътуването. Като цяло тука така обичаме да си се мачкаме и подценявам едни други, че няма по-сладко от това да убиеш на някого ентусиазма. Поглеждам сега и себе си укорително, защото понякога също трудно се изключвам от киселеещата "критична" маса.

Факт е - в последните години много повече хора тръгват да вървят Камино. Само не виждам кое му е лошото на това? Генерално?

Защото, да, малко беше неприятно,че последните 100 км бързах и си стисках палци да стигна преди другите, за да си намера място за спане. Но някой да ме е бил по главата да ходя в най-силния сезон? Не ме е. Не съм чувала да има тези проблеми през зимата. 

Друг факт - ако извървиш стоте километра преди Сантяго, ти дават сертификат, че си го минал, и наистина, в тези сто километра рязко се увеличават хора и задръстванията в гората. Едни просто нямат цял месец свободен, други - искат сертификат, трети - за селфи, четвърти - сигурно друго, не знам.

И заради всичко това, нали, цялата работа била станала много комерсиална и следователно неинтересна. Хм. 

Ето какво бих казала аз по въпроса. Не само не е лошо, че все повече хора извървят този път, ами смятам,че всеки човек трябва да го направи. А на всеки българин му е наложително да го направи. Намесвам българщината неслучайно. Спешно ни е нужно да си излезем от сдуханите черупчици и да си разширим кръгозора. Да повярваме в нещо, по-голямо от битовизмите наоколо.

По пътя срещнах хора от цял свят и се огледах в тях като в криво, лъснато до блясък огледало. Беше отрезвяващо и не винаги много приятно. Но безкрайно освобождаващо. Рязко си дадох сметка в какъв страх и вечен спазъм на неосъзната малоценност съм си живяла. 

Тръгнах сама по пътя, защото имах нужда от глътка въздух и вярвах, че ако остана насаме със себе си сред природата, по местата, изпълнени с енергията на стотици вярващи, (без самата аз да гледах на това като на поклонническо пътуване - никога не съм била религиозна), ще се почувствам по-добре и ще намеря отговорите на въпросите, които ме вадеха от равновесие по това време. Или поне ще си докажа, че като реша да направя нещо - мога да го направя. Голямо геройство, сама юначка на коня, няма що.

Нищо нямаше да науча за себе си ако не бяха различните хора, които срещах всеки ден. Всичкото "прозрение" дойде от тях. Срещи, разговори, спорове, разногласия, обърквания, разочарования, смехове,културни различия и тн - те ми дадоха да разбера, че съм на правилното място и в правилното време.

Така че нека има хора по пътя. Колкото повече - толкова повече. Благодаря ти, Мечо Пух, за мъдрите слова.

Предистория

Преди да се хвърля в описания на едно и друго преживяно, смятам за нужно да уточня няколко неща. Малко контекст, така да се каже. Не че ще си оправдавам заглавието на блога, не. От чие име аджеба е тази история, и защо градско момиче, и какво значение има това за цялото?!
Накратко:
За добро или лошо цял живот ми се е случил в градски условия и без село, "на" което да си ходя лятото и да си играя с другарчета. Заместител на този тип преживявания си беше пространството около блока в Младост 2.
Прекрасно си ми беше детството.
Не мислех, че ми е липсвало нещо, докато в зряла възраст не отнесох не една и две подигравки за неопитността си по отношение на съприкосновенията с домашни животни и познанията по зеленчукообработка.
Като цяло, разходките в планината за мен се свеждаха до: семеен пикник на полянка на Витоша ( до която се стига с кола, разбира се), по-рано споменатото неуспешно изкачване на Мусала и едно качване до Седемте рилски езера. Доста загубено време, прекарано не сред природата в този живот, но това е положението. Тепърва ще се наваксва.
Походи? Нито един. Хижи? Няколко, главно свързани с гуляи. Палатки? Много пъти, това поне да, главно по морета.
Нищо от тези неща обаче не ми се струваше несъвместимо с идеята да извървя пеша почти 800км в Испания, през месец юли. Да се подготвя? "Ами да, купила съм си хубави обувки, чорапи и раница." Физически? "Ха!На 24г съм, цял живот спортувам, танцувам, движа се, ходя пеша на репетиции и из града, поне по час на ден ми се събира, какво повече?!(Е, имах един пукнат прешлен на гърба от скапания бънджи скок преди около 9 месеца, ама ми мина вече!?)"
Доста самонадеяно и на ръба на глупостта както в последствие щях да разбера.
С този супер богат туристически опит тръгнах аз.
В крайна сметка, всички казваха, че всеки може да измине Ел Камино.

Като за начало

Така. Очевидно най-сложно е да се започне.
Колко необичайно.
Идея си нямам откъде да го подхвана.
Но, да кажем: " Защо въобще поредният блог за Камино?"
Хората доста са писали по темата, цели книги има, вярно е. И все пак. Чувството, че може би все пак имаш нещо различно да добавиш и споделиш. И да запалиш и някой друг да следва пътешественическите си пориви, примерно.
Като се реших да тръгна изчетох всичко, което имаше в нета. Главно наръчници за това какво трябва и не трябва да взимам, как да се подготвя и така нататък. Тук няма да правя списъци с нещата, които носих със себе си. Освен ако в някакъв момент не ми се стори удачно, знам ли.
По-скоро ще се опитам да облека в думи нещата,свързани с Пътя, които ме развълнуваха, изненадаха, вдъхновиха и обновиха.
Почти във всички разкази, които прочетох на хора, изминали Камино, присъстваше един и същи патос на вълнение от това, което са преживели. Да, всичко, което казват е вярно - Пътят сам те призовава и ако си готов за него, поемаш го. Разбирам ги идеално, но ще се опитам да избягам от този тон. Не се преродих, нито животът ми се промени радикално след това. И все пак, не съм същата. Няма да се обяснявам как и защо. Само ще нахвърля малко случки...

ПС: Дълго се чудих дали въобще трябва да пиша каквото и да е по темата. Сякаш всичко случило се е прекалено лично, за да бъде онлайн. Това, което все пак ме кара да започна, е мисълта, че ако не бяха другите хора, направили достъпни идеята за едно такова пътешествие, сигурно никога нямаше да разбера за него и да ми се случи. Филмите, книгите, коментарите и блоговете по темата лека полека ме насочиха към Сантяго. Нямам право като че ли да го пазя за себе си. Хм, хм.

Постфактум

Почти година по-късно, или по-точно 9 месеца след като извървях Camino de Santiago регистрацията на блог е факт и.. ще се опитам да върна лентата и да изпиша всичко онова, което не можах да разкажа.
За онези, които ме питаха и за другите, които не попитаха.Но може да намерят нещо и от себе си в разхвърляните ми писания.
Без цел и стриктна подредба.
За Камино и за чудесиите по пътя през погледа на човека, който година по-рано не успя да изкачи Мусала и остана да си почива на слънце до последния заслон, докато останалите покоряваха върха.
За това дали животът ти се преобръща и за вътрешните промени, които може би никой няма да забележи.
За още хиляди неща, които могат да ти минат през главата когато тръгнеш сам на първото си голямо пътешествие.
И така нататък.
Нещо като първи пост в мой собствен блог, нещо като увод .. имаме го.