Споменах някъде из началните постове, че Камино не би било пълноценно изживяване без хората по него. Силно държа на това си изказване. Една от големите изненади за мен бяха корейците.
В началото отново ми е нужен малко контекст.
Корейци, Японци, Китайци за мен винаги са били еднородна маса от дребни хорица с дръпнати очи, чиито физиономии трудно разграничавам. За културните им различия разбира се бях чувала, както и за политическото положение в различните страни, но когато видя групи туристи с фотоапарати на Народен, все ще си помисля - китайци.
Много е сладко как се смеем на клипчета с американци, които не знаят кое къде е в Европа. А колко знаем ние за Азия..?
Та, по пътя беше пълно с корейци. Южнокорейци, разбира се, в Северна Корея не ми се и мисли какво им е. И всичките, ах! - ужасно общителни. Както се изразявам и в другите ми постове в този блог, предполагам се усеща, че особено в първите си дни по пътя, последното, което ми се правеше, беше да си бъбря с вечно ведрите малки човечета, чийто английски и без това едва разбирах. Още след края на първия ми ден (онзи с дъжда и прекосяването на планината) се сблъсках с корейската инвазия. На леглото над мен - разговорлив представител номер едно. Веднага : Колко време ти отне първия ден? Откъде си? Защо сама? Защо пиеш упсарин? Защо нямаш щеки?Имаш като моите крокчета! (това с крокчетата..е една дълга тема, неминуемо ще и отделя цял пост ;)), и тн, и тн. Порой от въпроси и безмерно желание за общуване. Наистина човекът говореше неразбираемо английски и все си мислех, че като три пъти не му схвана въпроса, все ще се откаже.Но не. Е, госпожица предразсъдък тотално игнорира поривите за комуникация ("Тръгнала съм сама по Пътя, толкова ли не се усеща, че имам нужда от уединение?!!). А всъщност той си беше много добронамерен и отворен към целия този непознат нему свят. След известно време се засякохме по пътя и виждайки ме как се мъча куцукайки, държеше да ми обясни колко неправилно ходя с едната си тояжка и как трябва да си намеря още една и равномерно да разпределям тежестта. Отново не можахме да намерим общ език. ("Той ще ми каже как да се движа").
Истината обаче е,че въпреки че с него не можах да се разбера, корейците се оказаха страхотни. Първо на първо - машини. Те и германците бяха най-бързите и в най-добра кондиция. Физически добре, дисциплинирани, екипирани както си трябва...Малко повече туристически дух и бързина, отколкото като че ли наслада от преживяването, но това се е въпрос на лична нагласа. Срещнах може би около 10-15 души в различни етапи на Пътя и срещите с всички бяха много интересни.
Втора "корейска" среща - цяло семейство. Беше някъде към 5ти - 6ти ден от мъчителното ми провлачване по Пътя. Подпирам се с тояжката, бавно, бавно..присядам тук и там, хапвам някоя ябълка..и поне три пъти за един ден ме подминават 4ма корейци (семейство, както тогава реших - двама мъже и две жени, едната по млада). Как така хем съм бавна, хем три пъти ме подминават? Ами хората сядат на разни места, обядват, почиват си, после пак тръгват, разглеждат разни селца и градчета. Аз в този етап не можех да си го позволя, защото ако спирах за повече от 10-15 минути..никога нямаше да стигна до следващото място ;)
Както и да е, всеки път като ме подминат, ми се усмихват, питат как съм, и добавят едни мили съжалителни усмивки . В началото ми се струваше много нелепо да ме съжаляват групичка ухилени до уши корейци, но си дадох сметка, че са чистосърдечни. Освен това се запознахме (Няма да споменавам колко ги впечатли като казах, че се занимавам с театър.У нас това рядко буди възхищение, а пък те хората, много се развълнуваха) и всеки път, когато ме видеха, отдалеч крещяха в хор "Alissa!Alissa!How are you?Does it hurt??" (естествено с безумно смешния си акцент :))
И започна да ми става мило. В крайна сметка бях тръгнала сама и до този момент никой не ме бе питал толкова пъти и толкова загрижено как съм.Че и да ми се радва на 5ия път, в който ме вижда в рамките на един ден.
В един от силно-болезнените си дни реших да опитам нещо, с което мисля жестоко ги фрапирах. Първо, че отказах да ми дадат от своите мазила (така или иначе вече имах поне три вида кремове по коленете си, едва ли 4ти щеше да ме избави от мъките). Второ, реших да се обърна към неконвенционалната медицина, сещайки се за нещо, което ми беше казала моя приятелка, бивша балерина.(Винченцо, Благодаря!) Сурови картофи. Да. Сядам си на централното площадче в едно от градчетата, и започвам да си увивам коленете с нарязани картофи и найлончета като най-отгоре пристягам с наколенки. Няма да забравя как ме гледаха тогава милите корейци, кой знае за какъв неандерталец са ме взели :)) Но картофите наистина облечкаваха за известно време. И по странен начин ме сближиха с тях. Дори в недоумението им виждах някаква проява на симпатия.
В последствие се оказа, че не са семейство, просто в някакъв момент се срещнали и се движили заедно, защото са в едно темпо, от една страна и тн. И когато трима от тях решиха да хващат рейс до някъде..аз се заговорих повече с тази, която остана сама. Оказа се на 23 и със страхотно чувство за хумор. Наистина прекрасна малка откачалка, с която бързо намерихме общ език. С нея и още няколко хора, които срещнахме така и не се включихме в някакви по-големи компании, сформирани по пътя, но винаги ни беше много хубаво да се смеем заедно. Тя беше по-бърза и обикновено се срещахме направо следобед в града, до който знаехме, че и 2те ще вървим, и вечеряхме заедно. Към края на 2та ми седмица спрях за един ден почивка в Бургос,а тя не, и така я изгубих до стигането ми в Сантяго. Там се видяхме пак и си бъбрихме, за всичко станало през времето когато не сме се виждали. Много и се радвах и бих казала, че за първи път за толкова кратко време така се привързвах към някого. И някои малки, типични корейски неща в нея ме накараха сякаш да погледна по друг начин на всички им.
Когато за първи път се впуснах да я прегърна в пристъп на някаква радост, усетих как се сепна и се вцепени на място. Въобще не си бях дала сметка за нещо, което тя после ми обясни. Те никога не правели така. Като цяло не било прието толкова физическа близост, рядко се целували по бузата дори.И тя не знаеше как да реагира. Не споделяли открито чувства и емоции, особено пък на публични места. Стана ми даже малко мъчно за това прекрасно малко същество, което не е свикнало да му се мятат на врата като го видят. ( Тук се усмихвам мислено на всеки път, в който видя любимите си момичета и се вика силно, и са прегръдки, и са целувки :))
Разбрах колко забързано живеят, колко много работят всички, колко различни социални норми на поведение спазват, колко натясно живеят в Сеул, какви са отношенията им с другите страни около тях и колко трудно история са имали и те. Цял нов свят, признавам си. Много ми беше хубаво да го открия.
Друга малка корейка на пътя пък беше на път да се разплаче, когато с един испанец в продължение на няколко часа в един горещ ден се шегувахме, че сме крадци, които покръстват хората по Пътя с тянхото про-екологично-католическо движение. Пълни безсмислици, но толкова наивност имаше в тази душа, че сърцето да ти се пръсне. Бяха и откраднали обувките в последното алберге, а пък приятелите и бяха много напред и нямаше друг избор, освен да се движи с нас.Така че свикна с нелепото ни чувство за хумор и се смяхме дълго и напоително заедно. Стигнахме дотам да се обаждаме на брат и в Корея, за да му кажем да я остави да прави каквото и е на сърце (Човекът я кара да учи нещо, което не иска, и тя се подчинява, такива са им семейните отношения). Не се свързахме, но тя ни разказа, как е тръгнала към Сантяго, за да си намери гадже. Ако може да е висок, холандец или немец. (В сравнение с другите корейци тя май наистина беше по-висока..) И пак ми стана хем мило, хем мъчно. Искрено момиче, с две шапки против слънце, крокчета вместо обувки и раница колкото дамската ми чанта. Накрая на деня ние останахме в едно градче, а тя продължи още напред, за да си настигне приятелите. И ни даде по една малка нокторезачка-сувенир в пликче с нейното име. За спомен. И защото сме я били развеселили когато и било тъжно заради обувките.
Много сърдечност имаше в тези корейци. И като цяло по Пътя.
Срещнах още от тях, сутрин винаги си готвеха ориз - момчета, момичета, бързи, усмихнати, различни, странни, сладки.
Никога повече няма да казвам, че не мога да ги различавам. Дръпнатите човечета са си цяла друга вселена.
Soojin! :))
Мисля, че ни трябва малко повече от любопитството им към света. И от доброжелателството.
