Хората (3)

Мисля си как представите ни за хората приличат на картинките, които се слагаха в очилата от едно време, онези с едното зелено и едното червено стъкло. Имам много бегъл спомен за един чифт такива от детството ми, дори не знам дали си имат специално име. Та, все едно сме забравили да махнем картинката отред и виждаме човека отсреща изкривен през нея.


В случая имам предвид клишетата, които оттук и оттам полепват в съзнанието ни. Ясно, че за всяка народност съществуват разни характерни особености, но е смущаващо любопитно да видиш как те се - или не се - проявяват на живо през отделните личности.


За испанците бях чувала редовните смешки за сиестите, темперамента, страстите и не помня и аз вече какво, размило се е. Знаех и че са съвкупност от различни общности с особена вътрешна автономия. Прекосявайки цялата страна по северното ѝ продължение минах през различни области и срещнах хора, толкова различни едни от други, че не бих разчитала на националността им да ми подскаже каквито и да било общи белези.

Най-странното беше, че всички ми напомняха на нещо познато, уж чисто българско и лично.

Началото - североизточна Испания. Още ме мъчеха болките в коленете и ходех много бавно. Минавам през един от по-големите и оживени градове. Възрастни хора по улиците ми се усмихват, щипят ме по бузите и ми дават стъклени бонбони. За утеха, и за да ми мине по-бързо. Сочат ме с пръст и обясняват на хлапетата с тях защо какичката бледнее и куцука. Умилителната им емпатия и за миг не ми се струва смешна, напротив - благодарна съм им до безкрай. Неминуемо се сещам за собствените ми за баба и дядо, за които винаги съм малката Алисчонка. (Която вечно се е дразни на това отношение, не е дете отдавна!?). Сякаш получавам със закъснение нещо, за което като градско дете само съм чела в книгите. Или са ми разказвали хлапетата, които лятото ги пращаха в провинцията. Да си на село (или в малко градче), в което всички те познават и всеки се грижи за теб.

Доста по-нататък. Минавам през запуснати селца, в които рядко срещам хора. Ако ги има са главно възрастни и начумерени. Като извадени от черно бял албум, изсъхнали от жегата лица. Кризата и тях е ударила, макар и не в мащаба, който е опустошил нашите градове и села. Свикнала да поздравявам всички по пътя, подхвърлям лъчезарното си ¡Hola!,

разминавайки се с един господин. Нито помен от усмивка, или дори знак, че ме е чул или забелязал. По-скоро май съм му виновна за нещо. Привет, познато чувство, ето че и тук ме застигаш.

И още,

стени с графити YouAreInTheBasqueCountry, CataloniaIsNotSpain; разпадащи се подлези, рисунки с вдъхновящи послания; магазини с хранителни стоки, държани от китайци, които работят и по време на сиестата; малки пекарнички на пътя, които отварят в 8ч и нито минута по-рано, въпреки че закуските вече са готови и поклонниците са на Пътя още от 6ч; монахини, които те посрещат с чай и плодове докато чакаш умрял от жега албергето им да отвори; такива, които те гледат лошо, защото докато си се заговорил с някого си се разсеял, и не си им подал паспорта си; трети, които пеят песни на китари заедно с новодошлите ; възрастни местни жени, които пускат жлъчни коментари по адрес на чужденките, общуващи с испанци; лъчезарни съдържатели на семейни кръчмички, които черпят пътуващите с домашно вино; хора, които искат и хора, които не искат да те упътят; и тн.

Цветни хора, различни, нетипични, непобиращи се в клишетата и представите.

Колкото повече испанци срещах, толкова по-разнородни впечатления добивах и виждах за пореден път доказателства за това, че средата те определя. И ако си наясно с това, можеш или да опиташ да се противопоставиш, или да усвоиш най-доброто от нея, или просто да си купиш еднопосочен билет. И пак се почувствах част от нещо по-голямо от националната ни принадлежност - просто човеците. Шарени и объркани, тичащи насам-натам, или придремващи в хамаци - всички сме едно. Пу да не си лепим повече етикети?

ПС: Още не бях почнала да уча испански по това време и не знам как им бяха табелите на магазините там, обаче видях български магазин и надписът му имаше поне три правописни грешки. Защо, бе!? :D

Принадлежност

English version
На тръгване за Испания и за момент не се замислих кой как ще ме приема и какво значение ще има откъде съм. Не съм живяла в чужбина и само от приятелски разкази знам, че това би могло да оказва влияние.
Никога не съм изпитвала нито "гордост", нито "срам", че съм "българче". В крайна сметка това не е мой избор, а някакво Вселенско решение, ако въобще има предупределености.
"Патриотизъм" е дума, чието значение винаги съм намирала в речници и учебници, но не и в сърцето си. Факт е, че средата оформя съзнанието и светогледа ни, но никога не ме е вълнувало кой от къде е, а по-скоро какъв е. "Въпреки" или "Благодарение на" корените и културата си. Съответно и себе си съм възприемала като гражданин на света и човешко същество с мечти, страхове, надежди и колебания като всяко друго по света. Дали чета Маркес, Чехов, Бодлер или Едгър Алан По, е без значение. Разбирам болката на хора от други краища на света. Тогава? Кое обуславя принадлежността ми и към какво по-точно?
Не се бях замисляла много по този въпрос преди да се окажа на Пътя. А не очаквах и там да ми се наложи. Хората, тръгнали в тази посока са обединени, мислех си, от стремежи към нещо надличностно и може би със същата нагласа за принадлежност към нещо по-всеобхватно.
Като цяло така и беше.
Но лека-полека в срещите с хора от други краища на света, започнах да откривам белези по себе си, които само те можеха да категоризират като непознати, и явно български.
Как така се случва, че разказваш виц и ти отвръщат с "О, ти сигурно водиш много тежък живот?"..?!?
"Не, отговарям, всъщност имам прекрасно семейство, хубав дом, искрени приятели?".
"Не, не усеща се, у вас трябва да е доста трудно".
Хм. Да, вицът беше по-скоро черен, но не и непоносим. Аз самата бях в добро и приповдигнато настроение в по-голяма част от времето по Пътя. Защо решиха, че съм толкова обременена? Може би нещата, на които ние се смеем, са същите онези, заради които сме спряли да плачем. За да не се съсипем от мъка в края на всеки ден, сме притворили очи за ужасното наоколо и сме притъпили сетивата си за всеобщата болка. М?
Друг въпрос :
"Защо толкова не си вярваш?" "
"В смисъл?! Ти сериозно ли? Никога не съм била по-уверена в себе си, колкото сега. Вървя вече втора седмица, сама, на другия край на света, вдъхновена от чуто и видяно. Знам, че всичко е пред мен, че мога много, че има смисъл. Как така да не си вярвам?"
"Не, не, усещам те. Генерално. Не вярваш, че някои неща могат да ти се случат. Просто не ги виждаш като възможни. Защо? Кой ти е набил в главата, че "няма как"?"
Така. Стоп игра. Това ще трябва да го помисля.
От мен ли идва? Лични ли е, или национално? Смачкана ли съм, или смачкани сме? Защо? Какво не ми стига? Кой не ни стига? И тн..
Бих го определила директно като личен проблем, ако не се бях вгледала малко повече в хората наоколо. Да. Наистина. От която и друга държава да идваха, спътниците ми имаха самочувствието, че могат и знаят. В търсене на себе си и на своите отговори и решения са, но и за миг не им минава мисълта, че няма да ги намерят.
Отбелязвам си го.
...
Един ирландец спря да разговаря с мен, в момента, в който разбра, че съм от България.
"Вие сте в Европейския съюз ли?! Не ви е там мястото, това е грешка. Егати тъпотията". Толкова. Слабо го вълнуваше каквото и да е друго около мен.
...
"Говориш френски супер добре, почти не усещам акцента ти, кога ще се махнеш от България и ще отидеш да живееш другаде?". Французин, 30г, учител по география.
...
Група испанци са супер дружелюбни с мен. До мига, в който завързвам разговор с друг техен сънародник с перфектен английски, отдавна напуснал родината си. Обясни ми първо защо не харесват него, а после съответно и мен.
...
Вроденото чувство за превъзходство. Германци коментират как испанците са си виновни за кризата след като не работят. Никой не им е длъжен, да се стягат. Корейците също мислят така. Американците - и те. Сигурно са прави. Ами ние?
..
И още безброй много случки и разговори, в които се оказва от голямо значение откъде си. И осъзнаваш, че е неизбежно. Че в теб има цял един друг свят, за който трябва да си даваш сметка. И в другите също. Нищо, че всички бленуваме доброто и красивото някъде дълбоко в себе си.
Нямаше как да не се чуя, че си пея народни песни когато съм сама. Или пък химна. Никога не го бях пяла сама и на висок глас. И никога не ми се е струвал толкова по-велик от тези на другите държави.
.
Открехвам миниатюрна пролука към мислите и чувствата, които се разбушуваха из мен по темата за принадлежността. Нещо като да напиша първото изречение от роман с 5000 страници, за да задам посоката. Няма как да допиша романа тук. Но отдавам отново чест на Камино за това, че ме накара да отворя и тази книга.
Странна работа. Била съм на различни проекти и обмени в чужбина, общувала съм с хора от други страни, и тук, и там..и сякаш винаги съм оставала в конфортната зона на клишетата. Ето, този от еди-къде си е такъв, пък ние сме такива..Или пък "Този е различен от другите такива"..и тн.
Нещо като нищо.
"Питай ме, да ти кажа" , казваме ние. Не, "Питай ме, да се питам" беше положението ми по Пътя. А и досега.
Последно за принадлежността.
Не съм религиозна. На вероучение не ходех, защото не харесвах учителката.
Знаех "Отче наш", но ми беше неудобно да го произнасям.
"Институцията е лъжа, не я обичам, не ми говорете. Попове, литургии, не са за мен, не искам да ги знам".
Влязох обаче във всички катедрали в Испания. Развълнувах се, а усещах почти физически болезнено, че мястото ми не беше там. Жадувах миризма на свещи и уют на православна църква. Защо?!
Друга тема е това. Друга принадлежност. Има време за всичко.