Година по-късно.
Още си мисля за нещата, които ми се случиха, за хората които срещнах, за идеите, които се завъртяха в главата ми.
Still digesting it, както би казал един познат.
Спомените и емоциите, разбира се вече не са толкова ярки, мислите - не толкова радикални.
И все пак уютно подредени си стоят някъде отзад, всеки ден. Като wallpaper-a на телефона.
И се чудя пак как да изкажа някоя същина без да влизам в сълзлив патос.
За свободата ми е думата този път.
Освободен човек ли съм?..С оглед на работата ми, наложи се, поне на сцената.В живота - без преминаване на добрия вкус, мислех си. Но да съм имала жестоки вътрешни бариери и консервативни рестрикци..не мислех.
А толкова ми беше отесняла София, че без да зная защо точно, въздух не ми достигаше ежедневно. На тръгване се чувствах като хамстер във въртележка. Само дето знам, че съм хамстер във въртлежка, а не слизам от нея.Човек в хамстерско тяло. Или нещо такова. Както и да е, мисля, че идеята се хваща.
По пътя срещнах
30 годишен супер добре платен счетоводител от Австрия, който си беше взел one year leave,за да пътува и да реши дали да не се преквалифицира за шиацу масажист, защото това му харесва и искал да помага на хората
35 годишен адвокат, който току що беше завършил остеопатското си образование, сменил 4-5 държави в търсене на място, на което да се чувства добре
23 годишна корейка, която е тръгнала по пътя, въпреки забраната на баща си
двойка американски студенти, които са тръгнали да снимат ядивните растения по пътя (4 пъти, всеки сезон по веднъж) и да направят пътеводител
българка, зарязала живота си в България и последвала мечтата си да има хижа, живееща и работеща в едно от албергетата в планината
18 годишен, който не е решил какво иска да учи и пътува, за да срещне хора и да намери това, което го вълнува истински
75 годишен американец с жестоки проблеми с коленете, решен да извърви 800км
жена в инвалидна моторизирана количка и приятеля ѝ
и още страшно много хора с различни истории и без съмнения, че няма невъзможни неща
От дума на дума с едни или други от тях, без дори винаги да задълбаваме в дълбокомислени разговори, открих кое е общото между всички.
Естественото състояние на мисълта, при което носиш в себе си спокойствието и увереността, че можеш да направиш всичко, което поискаш и няма какво да те спира. Освен собствените ти страхове и предразсъдъци ако се казваш Алиса, примерно.
Давам си сметка, че съм на ръба на изказване тип Ню Ейдж Селф-Хелп Бук, но когато го усетиш толкова убедително в хората срещу теб, те блъска като слънчевата светлина след 5 часа репетиции в тъмната зала на театъра. Хем очите ти изгарят и нищо не виждаш, хем ти е кеф.
Усетих се, че съм изгубила (ако въобще съм го имала както си трябва) чувството на неограниченост на възможностите. Или е заради географските ширини, на които живеем (въпреки че не малко съм пътувала). Или е заради хората, които непрекъснато мрънкат, че нещо няма как да стане. Или е заради средата, в която се оказва, че ако не си веднагически звездно успешен, директно ако обичаш сам се отпиши, то се е видяло. Струва ми се, че е най-вече заради витаещото наоколо напрежение, че задължително трябва да си на върха на реализирането си във всеки един момент, и имаш ли периоди на спадове, то това е абсолютно фатално. Насаждането на комплекси отвън ми се струва до такава степен удобно разположило се, че накъдето и да се обърнеш, можеш да се подтиснеш. И в един момент когато просто нямаш външна обективна гледна точка, някъде си, там, отстрани, щеш не щеш се оказваш рибока в аквариума на собствените си страхове и притеснения. И забравяш, че има други гледни точки.
Това си припомних през тези срещи в Испания. Нищо не е фатално. Нищо не е за последно. Нищо не е безкрайно важно. Защо да не допуснеш мисълта, че можеш да бъдеш и друг? Да променяш търсенията и интересите, да загърбваш всичко и да се хвърляш в нови неща?
Може би защото сме малки, малко и в малка страна, и все нещо ни е страх да не си изгубил малкото, което имаме. А може да не е БГ синдром, ами мой си синдром. При всички положения, с думи не става. Око да види, ръка да пипне..така ми се получиха нещата на мене. Хората, които са ми повлияли сигурно дори и не са разбрали. Защото толкова естествено са говорели за обратите в живота си, че аз съм чувала в тях само ехото на "Имам си свободата".
И посмях да си помисля, че всичко всъщност ми е наред. И имам време. И сили.
