Принадлежност

English version
На тръгване за Испания и за момент не се замислих кой как ще ме приема и какво значение ще има откъде съм. Не съм живяла в чужбина и само от приятелски разкази знам, че това би могло да оказва влияние.
Никога не съм изпитвала нито "гордост", нито "срам", че съм "българче". В крайна сметка това не е мой избор, а някакво Вселенско решение, ако въобще има предупределености.
"Патриотизъм" е дума, чието значение винаги съм намирала в речници и учебници, но не и в сърцето си. Факт е, че средата оформя съзнанието и светогледа ни, но никога не ме е вълнувало кой от къде е, а по-скоро какъв е. "Въпреки" или "Благодарение на" корените и културата си. Съответно и себе си съм възприемала като гражданин на света и човешко същество с мечти, страхове, надежди и колебания като всяко друго по света. Дали чета Маркес, Чехов, Бодлер или Едгър Алан По, е без значение. Разбирам болката на хора от други краища на света. Тогава? Кое обуславя принадлежността ми и към какво по-точно?
Не се бях замисляла много по този въпрос преди да се окажа на Пътя. А не очаквах и там да ми се наложи. Хората, тръгнали в тази посока са обединени, мислех си, от стремежи към нещо надличностно и може би със същата нагласа за принадлежност към нещо по-всеобхватно.
Като цяло така и беше.
Но лека-полека в срещите с хора от други краища на света, започнах да откривам белези по себе си, които само те можеха да категоризират като непознати, и явно български.
Как така се случва, че разказваш виц и ти отвръщат с "О, ти сигурно водиш много тежък живот?"..?!?
"Не, отговарям, всъщност имам прекрасно семейство, хубав дом, искрени приятели?".
"Не, не усеща се, у вас трябва да е доста трудно".
Хм. Да, вицът беше по-скоро черен, но не и непоносим. Аз самата бях в добро и приповдигнато настроение в по-голяма част от времето по Пътя. Защо решиха, че съм толкова обременена? Може би нещата, на които ние се смеем, са същите онези, заради които сме спряли да плачем. За да не се съсипем от мъка в края на всеки ден, сме притворили очи за ужасното наоколо и сме притъпили сетивата си за всеобщата болка. М?
Друг въпрос :
"Защо толкова не си вярваш?" "
"В смисъл?! Ти сериозно ли? Никога не съм била по-уверена в себе си, колкото сега. Вървя вече втора седмица, сама, на другия край на света, вдъхновена от чуто и видяно. Знам, че всичко е пред мен, че мога много, че има смисъл. Как така да не си вярвам?"
"Не, не, усещам те. Генерално. Не вярваш, че някои неща могат да ти се случат. Просто не ги виждаш като възможни. Защо? Кой ти е набил в главата, че "няма как"?"
Така. Стоп игра. Това ще трябва да го помисля.
От мен ли идва? Лични ли е, или национално? Смачкана ли съм, или смачкани сме? Защо? Какво не ми стига? Кой не ни стига? И тн..
Бих го определила директно като личен проблем, ако не се бях вгледала малко повече в хората наоколо. Да. Наистина. От която и друга държава да идваха, спътниците ми имаха самочувствието, че могат и знаят. В търсене на себе си и на своите отговори и решения са, но и за миг не им минава мисълта, че няма да ги намерят.
Отбелязвам си го.
...
Един ирландец спря да разговаря с мен, в момента, в който разбра, че съм от България.
"Вие сте в Европейския съюз ли?! Не ви е там мястото, това е грешка. Егати тъпотията". Толкова. Слабо го вълнуваше каквото и да е друго около мен.
...
"Говориш френски супер добре, почти не усещам акцента ти, кога ще се махнеш от България и ще отидеш да живееш другаде?". Французин, 30г, учител по география.
...
Група испанци са супер дружелюбни с мен. До мига, в който завързвам разговор с друг техен сънародник с перфектен английски, отдавна напуснал родината си. Обясни ми първо защо не харесват него, а после съответно и мен.
...
Вроденото чувство за превъзходство. Германци коментират как испанците са си виновни за кризата след като не работят. Никой не им е длъжен, да се стягат. Корейците също мислят така. Американците - и те. Сигурно са прави. Ами ние?
..
И още безброй много случки и разговори, в които се оказва от голямо значение откъде си. И осъзнаваш, че е неизбежно. Че в теб има цял един друг свят, за който трябва да си даваш сметка. И в другите също. Нищо, че всички бленуваме доброто и красивото някъде дълбоко в себе си.
Нямаше как да не се чуя, че си пея народни песни когато съм сама. Или пък химна. Никога не го бях пяла сама и на висок глас. И никога не ми се е струвал толкова по-велик от тези на другите държави.
.
Открехвам миниатюрна пролука към мислите и чувствата, които се разбушуваха из мен по темата за принадлежността. Нещо като да напиша първото изречение от роман с 5000 страници, за да задам посоката. Няма как да допиша романа тук. Но отдавам отново чест на Камино за това, че ме накара да отворя и тази книга.
Странна работа. Била съм на различни проекти и обмени в чужбина, общувала съм с хора от други страни, и тук, и там..и сякаш винаги съм оставала в конфортната зона на клишетата. Ето, този от еди-къде си е такъв, пък ние сме такива..Или пък "Този е различен от другите такива"..и тн.
Нещо като нищо.
"Питай ме, да ти кажа" , казваме ние. Не, "Питай ме, да се питам" беше положението ми по Пътя. А и досега.
Последно за принадлежността.
Не съм религиозна. На вероучение не ходех, защото не харесвах учителката.
Знаех "Отче наш", но ми беше неудобно да го произнасям.
"Институцията е лъжа, не я обичам, не ми говорете. Попове, литургии, не са за мен, не искам да ги знам".
Влязох обаче във всички катедрали в Испания. Развълнувах се, а усещах почти физически болезнено, че мястото ми не беше там. Жадувах миризма на свещи и уют на православна църква. Защо?!
Друга тема е това. Друга принадлежност. Има време за всичко.