Ама, как така сама?!
Общо взето това е второто изречение, до което се стига винаги когато си говоря с някого за пътуването. Отначало може би наистина звучи малко странно. Не е точно като да отидеш сам на кино. Което също правя, и противно на някои отново озадачени погледи, си е супер.
Не е и до това да обичаш да прекарваш време единствено в собствената си компания. Обичам да съм сама в нас или да се разхождам сама из непознат град. Но дори и да не обичах, пак щях да отида в Испания сама.
Убедена съм, че това пътешествие, в смисъла си на преживяване, което да ти даде повече от екскурзионни атракции, трябва да се прави соло.
Минавам набързо през чисто практическите причини - режим, темпо на ходене, междувременно възникващи травми. Ако бях тръгнала с някой близък, със сигурност щеше да се побърка ако трябваше да се съобразява с хилядите пъти, в които тялото ми не слушаше и не изпълняваше това, което умът искаше от него. Щеше да се наложи така или иначе да се разделим по пътя, и нищо чудно това да беше внесло някакъв вид дискомфорт. Човек се чувства длъжен да ти влезе в положението и тн.
Независимост е думата, която свети в главата ми дори когато аварийното захранване е блокирало. Като EXIT-а над всяка възможна врата. Независимост както за мен, така и за хората около мен. Не мога да си представя как един месец, 7 дни в седмицата и 24 часа в денонощието двама или повече души могат да имат едни и същи потребности и желания. И мисля, че поне в едно такова пътуване, когато всеки миг е ценен и различен, трябва да можеш да си позволиш да следваш изцяло и всепълно (ако има такава дума въобще:)) импулсите си. От това колко бързо да вървиш до това колко часа искаш да прекараш втренчен в някоя гледка. Нещо друго ни води по тоя път, убедена съм, и всеки го следва със свое темпо. Звучи егоистично, но не говоря само за хубавите неща. Не мисля, че бих имала контрола на мисълта, който имам към днешна дата, ако до мен имаше някой близък човек в тези 30 дни. Да ми ближе раните, успокоява, насърчава и да ми казва как съм си супер. Усилия на волята, близки до нулата щеше да е положението.
Всички мили хора, които срещнах и ми помагаха, бяха безценни в своето дружелюбие. Но знаеш си, че това са хора, които минават и може да ги видиш пак, но по-скоро няма. Не са Хората в твоя живот. В началото на пътуването това доста ме фрустрираше - срещаш някой, може да вървите заедно с часове, да си говорите за какво ли не, да намерите общи интереси и .. повече не го виждаш, защото на другия ден я ти, я той е бил по-бърз. Супер неприятно усещане беше. Никога не съм се сближавала от раз с хората и предпочитам бавно и сигурно да се доверя на някого. И да ми бъде повече от еднодневен приятел по възможност. Към 10ия ден, и след срещнати и загубени сигурно поне 30тина души, жадувах за нормален контакт, който да продължи отвъд рамките на днешния ми преход. Слава Богу, имах и такива познанства, но за първи път успях да формулирам толкова ясно на какво и защо държа
в контакта си с хората. Особено новите. Не знам дали щях да го провидя това ако си бях с компания така или иначе.
Важно ми беше да се отделя от заобикалящата ме среда, включително от най-близките ми хора. Всички си живеем в комфортния пашкул, където допускаме само това, което сами одобряваме или харесваме. В него обикновено и хората ни одобряват и харесват, или поне така ни се иска. Досегът с чужда култура (като място) и с много чужди култури (като хора) рязко ме извади от идилията и ми зададе въпроси, които иначе смело и с уверено ироничен тон би подминала. Ако имах със себе си някого, с когото хармонично съжителствам по този път, то със сигурност щяхме да бъдем от едната страна на тази условна културна барикада и може би щяхме да излезем невредими и с непокътнати убеждения. А може и аз да съм параноясала и да съм изпуснала великата възможност да съм не-сама по Камино. Не знам. При всички положения, пак бих тръгнала така и който и да ме пита, бих казала - сам, братле, сам, не го мисли. :D
На въпроса "Не ти ли беше самотно?", винаги казвам "Не". Или поне не повече отколкото и тук, ежедневно, може да ми бъде. Дали ме е било страх - отново "Не", няма от какво, всичко е добре уредено по пътя.
Вижда ми се най-естественото нещо да си сам в едно такова търсене. На каквото там си търсиш. Втория въпрос, който питат всички на пътя след "Как се казваш?", е "Защо вървиш
Камино?". Доста смело от страна на непознати. Достатъчно лични си бяха моите причини, за да не ги кажа на никого. Достатъчно лични и за да вървя сама. Достатъчен ли е този отговор за "Ама, как така сама?"(..)
Камино?". Доста смело от страна на непознати. Достатъчно лични си бяха моите причини, за да не ги кажа на никого. Достатъчно лични и за да вървя сама. Достатъчен ли е този отговор за "Ама, как така сама?"(..)
