730 дни по-късно

Точно преди две години на днешната дата нарамих раничката и с учестен пулс и тотална несигурност относно възможостта да извървя 800км сама, се качих на самолета за Париж.

07.07.2014г

Струва ми се идеален повод за последен пост в и без това разредените напоследък мои писания тук. Май написах каквото имах нужда да оставя черно на бяло в безбрежния онлайн отдушник.

Две години по-късно съм една идея по-малко "градска" и използвам всяка възможност да избягам от града към планини и паланки. Че възможности за това нямам особено често е тотално друг въпрос - обувките от Пътя са ползвани има-няма 10тина пъти оттогава :D

Две години по-късно имам 2 пъти повече въпроси към себе си и света, отколкото на 07.07.2014г. Отговори - не толкова много. Сори, гайс, Камино не е справочник за оцеляване сред плаващите битови пясъци на все по-зрелите ни години. 

Една година по-късно исках да се върна веднага в Испания и по Пътя. Две години по-късно знам, че има време и затова, и ще го направя. Но не може вечно да бягаш от нещата, които чакат теб тук и сега. И не, не отлагам, просто оттам знам, че всичко си е в мен, и дали е хубаво или не - ще си го нося където и да ида. Така че, засега ще се развявам тук без да се заблужавам, че отивайки на другия край на света ще избягам от себе си.

Една година по-късно говорех испански. Две години по-късно май съм го позабравила. Краткотрайната ефективност на ентусиазма ми си е в границите на обичайната Алисина норма. Но пък знам, че мога да науча нов език когато си пожелая. Благодаря бе, Път, бе!

Две години по-късно развеждам хора по един друг път - този на Софийските потайности. Щом ще съм тук, ще споделям своя свят с хора от къде ли не. Така, както по Пътя, испанци ми разкриваха видимите и невидимите красоти на техните пътеки. Защото всички за някъде сме се залетяли, но е хубаво да знаем над какво прелитаме пътем.

Две години след Камино не съм видяла 31 изгрева - колкото видях за 31те дена там. А много ми се иска да виждам всеки ден. Еми, все нещо за постигане трябва да ми остане.

Две години по-късно в черновите на блога ми стои една със заглавие "Липса" и може би ще си остане чернова. Плащещо е да довършиш текст с първо изречение - "Никой не ми липсва" и с цитат от страница от Камино дневника - "Не ми се връща". Подозирам, че с днешна дата не мога да застана зад думите в кавичките така, както в някакъв миг тогава съм могла. И по-добре дори. Но две години след Началото на това безумно необичайно за мен пътешествие съм убедена, че мога да разчитам на себе си да бъда своя най-добър приятел. Защото прекрасните любими хора не винаги са тук. А аз съм си  -  със собствените си мисли, мечти и страхове. И ай гота контрол дем, къз иф ай донт, ноубоди уил ду ит фор ми.

Две години след Камино се навършват две години откакто спрях да тичам, вървейки по улиците. За ужас на най-любимите ми градски момичета. Отказвам да вървя бързо, освен когато закъснявам. И спирам редовно пред храсти, красиви сгради и слънчеви хора, просто за да се насладя на гледката. Времето не става повече ако вървиш по-бързо. Просто вървиш по-бързо. Рекох и отсекох. Long live slow living. 

Две години след Камино стават две години откакто пия червеното вино студено. През всеки сезон. Гръм да ме удари под формата на заклеймяване от страна на разбирачите на вино, но така си го пихме из испанските селца и така ще пребъде за мен поне още две години.

Две години по-късно си стягам раничката и отивам да посрещам изгрев на високо.

Поздрави със слънцето. Всеки ден. Грейте в тоя живот!

Хората (3)

Мисля си как представите ни за хората приличат на картинките, които се слагаха в очилата от едно време, онези с едното зелено и едното червено стъкло. Имам много бегъл спомен за един чифт такива от детството ми, дори не знам дали си имат специално име. Та, все едно сме забравили да махнем картинката отред и виждаме човека отсреща изкривен през нея.


В случая имам предвид клишетата, които оттук и оттам полепват в съзнанието ни. Ясно, че за всяка народност съществуват разни характерни особености, но е смущаващо любопитно да видиш как те се - или не се - проявяват на живо през отделните личности.


За испанците бях чувала редовните смешки за сиестите, темперамента, страстите и не помня и аз вече какво, размило се е. Знаех и че са съвкупност от различни общности с особена вътрешна автономия. Прекосявайки цялата страна по северното ѝ продължение минах през различни области и срещнах хора, толкова различни едни от други, че не бих разчитала на националността им да ми подскаже каквито и да било общи белези.

Най-странното беше, че всички ми напомняха на нещо познато, уж чисто българско и лично.

Началото - североизточна Испания. Още ме мъчеха болките в коленете и ходех много бавно. Минавам през един от по-големите и оживени градове. Възрастни хора по улиците ми се усмихват, щипят ме по бузите и ми дават стъклени бонбони. За утеха, и за да ми мине по-бързо. Сочат ме с пръст и обясняват на хлапетата с тях защо какичката бледнее и куцука. Умилителната им емпатия и за миг не ми се струва смешна, напротив - благодарна съм им до безкрай. Неминуемо се сещам за собствените ми за баба и дядо, за които винаги съм малката Алисчонка. (Която вечно се е дразни на това отношение, не е дете отдавна!?). Сякаш получавам със закъснение нещо, за което като градско дете само съм чела в книгите. Или са ми разказвали хлапетата, които лятото ги пращаха в провинцията. Да си на село (или в малко градче), в което всички те познават и всеки се грижи за теб.

Доста по-нататък. Минавам през запуснати селца, в които рядко срещам хора. Ако ги има са главно възрастни и начумерени. Като извадени от черно бял албум, изсъхнали от жегата лица. Кризата и тях е ударила, макар и не в мащаба, който е опустошил нашите градове и села. Свикнала да поздравявам всички по пътя, подхвърлям лъчезарното си ¡Hola!,

разминавайки се с един господин. Нито помен от усмивка, или дори знак, че ме е чул или забелязал. По-скоро май съм му виновна за нещо. Привет, познато чувство, ето че и тук ме застигаш.

И още,

стени с графити YouAreInTheBasqueCountry, CataloniaIsNotSpain; разпадащи се подлези, рисунки с вдъхновящи послания; магазини с хранителни стоки, държани от китайци, които работят и по време на сиестата; малки пекарнички на пътя, които отварят в 8ч и нито минута по-рано, въпреки че закуските вече са готови и поклонниците са на Пътя още от 6ч; монахини, които те посрещат с чай и плодове докато чакаш умрял от жега албергето им да отвори; такива, които те гледат лошо, защото докато си се заговорил с някого си се разсеял, и не си им подал паспорта си; трети, които пеят песни на китари заедно с новодошлите ; възрастни местни жени, които пускат жлъчни коментари по адрес на чужденките, общуващи с испанци; лъчезарни съдържатели на семейни кръчмички, които черпят пътуващите с домашно вино; хора, които искат и хора, които не искат да те упътят; и тн.

Цветни хора, различни, нетипични, непобиращи се в клишетата и представите.

Колкото повече испанци срещах, толкова по-разнородни впечатления добивах и виждах за пореден път доказателства за това, че средата те определя. И ако си наясно с това, можеш или да опиташ да се противопоставиш, или да усвоиш най-доброто от нея, или просто да си купиш еднопосочен билет. И пак се почувствах част от нещо по-голямо от националната ни принадлежност - просто човеците. Шарени и объркани, тичащи насам-натам, или придремващи в хамаци - всички сме едно. Пу да не си лепим повече етикети?

ПС: Още не бях почнала да уча испански по това време и не знам как им бяха табелите на магазините там, обаче видях български магазин и надписът му имаше поне три правописни грешки. Защо, бе!? :D