730 дни по-късно

Точно преди две години на днешната дата нарамих раничката и с учестен пулс и тотална несигурност относно възможостта да извървя 800км сама, се качих на самолета за Париж.

07.07.2014г

Струва ми се идеален повод за последен пост в и без това разредените напоследък мои писания тук. Май написах каквото имах нужда да оставя черно на бяло в безбрежния онлайн отдушник.

Две години по-късно съм една идея по-малко "градска" и използвам всяка възможност да избягам от града към планини и паланки. Че възможности за това нямам особено често е тотално друг въпрос - обувките от Пътя са ползвани има-няма 10тина пъти оттогава :D

Две години по-късно имам 2 пъти повече въпроси към себе си и света, отколкото на 07.07.2014г. Отговори - не толкова много. Сори, гайс, Камино не е справочник за оцеляване сред плаващите битови пясъци на все по-зрелите ни години. 

Една година по-късно исках да се върна веднага в Испания и по Пътя. Две години по-късно знам, че има време и затова, и ще го направя. Но не може вечно да бягаш от нещата, които чакат теб тук и сега. И не, не отлагам, просто оттам знам, че всичко си е в мен, и дали е хубаво или не - ще си го нося където и да ида. Така че, засега ще се развявам тук без да се заблужавам, че отивайки на другия край на света ще избягам от себе си.

Една година по-късно говорех испански. Две години по-късно май съм го позабравила. Краткотрайната ефективност на ентусиазма ми си е в границите на обичайната Алисина норма. Но пък знам, че мога да науча нов език когато си пожелая. Благодаря бе, Път, бе!

Две години по-късно развеждам хора по един друг път - този на Софийските потайности. Щом ще съм тук, ще споделям своя свят с хора от къде ли не. Така, както по Пътя, испанци ми разкриваха видимите и невидимите красоти на техните пътеки. Защото всички за някъде сме се залетяли, но е хубаво да знаем над какво прелитаме пътем.

Две години след Камино не съм видяла 31 изгрева - колкото видях за 31те дена там. А много ми се иска да виждам всеки ден. Еми, все нещо за постигане трябва да ми остане.

Две години по-късно в черновите на блога ми стои една със заглавие "Липса" и може би ще си остане чернова. Плащещо е да довършиш текст с първо изречение - "Никой не ми липсва" и с цитат от страница от Камино дневника - "Не ми се връща". Подозирам, че с днешна дата не мога да застана зад думите в кавичките така, както в някакъв миг тогава съм могла. И по-добре дори. Но две години след Началото на това безумно необичайно за мен пътешествие съм убедена, че мога да разчитам на себе си да бъда своя най-добър приятел. Защото прекрасните любими хора не винаги са тук. А аз съм си  -  със собствените си мисли, мечти и страхове. И ай гота контрол дем, къз иф ай донт, ноубоди уил ду ит фор ми.

Две години след Камино се навършват две години откакто спрях да тичам, вървейки по улиците. За ужас на най-любимите ми градски момичета. Отказвам да вървя бързо, освен когато закъснявам. И спирам редовно пред храсти, красиви сгради и слънчеви хора, просто за да се насладя на гледката. Времето не става повече ако вървиш по-бързо. Просто вървиш по-бързо. Рекох и отсекох. Long live slow living. 

Две години след Камино стават две години откакто пия червеното вино студено. През всеки сезон. Гръм да ме удари под формата на заклеймяване от страна на разбирачите на вино, но така си го пихме из испанските селца и така ще пребъде за мен поне още две години.

Две години по-късно си стягам раничката и отивам да посрещам изгрев на високо.

Поздрави със слънцето. Всеки ден. Грейте в тоя живот!