Хората (2)

Сама си се чудя още на импулсивността, с която взех решението да тръгна към Сантяго. По принцип съм човек, който дори на супер якото място и с яките хора не би останал да кажем да нощува, ако предварително не се е настроил така. Често ми се случва и през зимата като си се прибера в нас да не можеш да ме изкараш вечер навън без предварителна уговорка. Да не говорим колко пъти се е налагало мои близки да ме убеждават, уморително дълго за тях, да направя нещо, за което се колебая. От избиране на място за хапване, до пътуване в чужбина или гонене на Ейдриън Броуди по софийските улици, за да не пропусна шанса да му кажа колко е страхотен ;) Общо взето..премислям нещата преди да се реша. В случая с това пътуване обаче си поставих на шега и на ум едно условие.Много исках да ми се случи едно нещо, и си казах : "Ок, ако не се случи, си купувам самолетен билет и не ме интересува какво има да става после". Когато си актьор и не знаеш кога ще трябва да си на разположение и кога може да изскочи нещо интересно и вдъхновяващо, трудно се правят планове за след 3 месеца. Но, драматичното (както си мислех тогава) несбъдване на желанието ми се оказа най-добрата възможност в онзи момент. На другия ден след като разбрах, че няма да го бъде, си купих билет за самолет до Париж, и започнах да се настройвам (ето , винаги го има това настройване :)) колко страхотно ще е и как това ще е нещо ново и различно, което ще ме изкара от задушливото усещане за зацикляне напоследък. Имах си цел и план. Е, много го обичам това.Хахахаха..които, разбира се, се промениха. Дали заради вътрешната ми убеденост, че предстои нещо страхотно, или защото звездите така са се наредили ( ;) ), не много дълго след това се появи именно вдъхновяващата работа, която ми бягаше вече доста време. И за миг не ми мина през главата да се откажа от едното или другото, и първият билет изгоря. Да живеят Уиз Еър и промоциите им тогава, успях да си взема достатъчно евтин втори билет с дати за месец по-късно. (София-Париж за 40 евро беше повече от прекрасно).

Тази прелюдия има общо с темата за хората и това как приемаме нещата наоколо. Или по-скоро как приемах аз нещата преди да се предизвикам да извървя 800км пеша. А именно - много насериозно. В смисъл на това, че имах усещането и нагласата, че тук и сега всичко е много важно и ако не ми се случи така, както го искам, имам проблем. Убедена съм, че това не е само моят начин на мислене. Учат ни как е драматично взжно в каква гимназия ще влезеш, какво ще учиш в университета, как ако веднага не станеш супер добър и успешен, едва ли не си се провалил. Не знам как е в другите сфери, но това из Натфиз/ПостНатфиз въздуха се усеща с угнетяваща тежест. Ако веднага не ти потръгнат нещата, явно не ставаш. Мисля, че идеята е достатъчно проста, няма да се обяснявам повече. 

Какво и как се промени, и защо отгоре на поста ми пише Хората? Защото ми олекна жестоко след този един месец ходене и то не заради хубавата природа. А заради хората, покрай които си дадох сметка, че може да се гледа и по друг начин на времето, което ни е дадено.

Срещнах такива, които на 30 години започваха да учат нещо абсолютно ново или на 40 зарязваха супер стабилната си работа, за да се посветят на друго, което според тях има повече смисъл в човешко или духовно отношение. Хора, сменили 4-5 професии, докато разберат какво искат. Трети, които просто са си взели една година отпуск от всичко,за да забавят темпото и да излязат от матрицата. И те не бяха някакви безумци или изключения от правилата. Хиляди хора правят така, но докато не ги срещнеш и не си поговориш с тях някакси не усещаш лекотата, която излъчват. Поживели на повечко места и видели повече свят, някои от тях ми донесоха вътрешната свобода дори само да си помисля, че не всичко е фатално и на всяка цена. Може би ако не си част от даден модел на живеене, не си направен за него и не би бил щастлив дори да ти се случи? И още хиляди и хиляди въпроси ми се плиснаха из главата, давайки си сметка колко сме си пуснали капаците и като хамстерчета въртим една въртележка и не поглеждаме настрани. Щеш не щеш ежеднвено губиш гледни точки и смаляваш хоризонта на погледа си, защото няма кой да ти каже нещо различно от това, което виждаш. 

Не казвам, че да отидеш в северна Испания и да бродиш из чукарите с други като теб е единствения начин да си отвориш очите. Всяка среща с хора с друга култура и разбирания би имала същия ефект ако си го потърсиш и му се поддадеш. Просто Камино беше моят начин.И затова за него си пиша, и него препоръчвам, и за него благодаря :)))

Чудеса

Питат ме разни хора с големи очаквания: "Случиха ли ти се някакви чудеса по пътя?"
Да ми дадат дефиниция за чудо, да им отговоря. Но засега такава май няма. Всичко може да е чудо и нищо може да не е чудо. Разбирай - ако имаш сетива за тия неща.
Не религиозни подбуди ме поведоха към Сантяго. Но бях убедена, че няма как зарядът на толкова хора, отправени в търсене на нещо по-голямо от тях, да не се отрази на местата, през които са минали, а съответно и на мен като поредния минаващ. Така че знаех, че около мен ще има хубава енергия, ако не друго.
Седмица след като бях тръгнала от Сен-Жан коленетe ми бях наистина в много окаяно състояние. Поредното ранно утро тръгнах от албергето към 6ч заедно с двама германци, с които бях повървяла предния ден, и с някакъв странен човек, който говореше прекалено добре английски и италиански, за да мога да определя от къде е. Поразсънихме се в приказки на зазоряване и немските машини продължиха бодро напред. Другият човек се оказа испанец и в този точно ден започваше своето Камино. Изобщо не бързаше и движихме дълго в моето темпо. Бил остеопат. Нямах идея какво е това и го минах метър, отдавайки го на някой пропуск в английския ми. Звучеше ми като някаква наука, но убий ме каква..ето каква.Говорихме си супер обстойно за литература, кино, история..Въобще много приятно ме изненада. Като разбра, че се движа като бабичка не заради чистата наслада на бавното живеене, предложи да ми помогне, и то с такава убеденост, сякаш нямаше по-лесно нещо от премахването на болката. Според него нищо страшно ми нямаше и щеше да ми мине за секунди. Ок, не бяха секунди, и не отведнъж, но определено ми подобри положението, и то в етап, в който мислех, че явно няма да ги бъде моите 800км. За още една седмица с негова помощ и с един-два ибупрофена, за да ми спрат възпалението, (тука ние ги пием за настинка от по 200мг, там се друсат жестоко - едно хапче е 400мг и затова отлагах до последно химията ;)) се върнах към човешки вид и се приближих до темпо, подхождащо на възрастта ми :Д Своеобразно чудо, бих казАла.
Смело бих вписала в категория "Чудеса" още доста неща. Сред тях и очевидното проявление на желанията ми и своевременните и бързи последвствия от всяко едно мое действие. Неща, които така или иначе ни се случват и в живота, но май рядко успяваме да направим връзката, защото не е толкова очебийна и магически веднагическа. Убедена съм, че каквото и да ни се случва има пряко отношение с нашите действия и мисли, просто не си даваме сметка за това. Ще дам един-два чисто практически примера, по-личните ще запазя за себе си, пък ако щете се трогвайте ;)
Три-четири дни не бях срещала хора, с които да намеря общ и вдъхновяващ език, а само такива, с които да си бъбря общи приказки. И си мрънкам на ум: "Колко щеше да е хубаво значи, да срещна днес някои интересни хора, с които да вечерям и да изпия чаша вино.." Половин час по-късно се шляя из поредното малко и замряло в жегата селце, в което ще спя. И от никъде изникват двама от най-чудесните хора, които срещнах по пътя и предлагат да седна при тях. Друг път ще разкажа за тях - сега само намигвам за връзката - желание-мисъл-случване. След вечерята с тях и всички идеи, които обменихме,и тревоги за живота, коиро споделихме, за първи път си помислих как не ми се връща в България. Толкова смислени и дейни бяха.
Свидетел на същите мигновени резултати бях и многократно в отношенията си с хората по Пътя. С някои не се разбирах и той естествено ме разделяше от тях.. С други усещах връзка сякаш се познаваме отдавна. В трети случаи, хора с които се разбирах, но към които си позволявах своеволно проявяване на грубост или просто "кисел характер",  на мига ми обръщаха гръб и ми даваха ясно да разбера, че имам да уча още дълго как да се държа. Неща, които времето и хората около нас търпят по-дълго и така и не разбираме, че сами сме си виновни когато си тръгнат след време.
Нищо ново не казвам, нищо чудодейно нямаше по Пътя. Но сякаш времето беше кондензирано до своя максимум. Неща, които бих преживяла за половина година, се случиха за месец. Развитие в отношенията с хората, въпроси, отговори, болки, превъзмогвания и тн.
Към чудесата отнасям и рязкото чувство за принадлежност към всичко българско (добро и лошо) ,която започнах да изпитвам в последствие.
И задълбочаването на вярата ми. Но това е деликатна работа, не съм готова още да я изпиша ;) Чудо е, че се озовах в Катедралата в Сантяго де Компостела с ясното съзнание, че нещо по-голямо от мен ме е завело там, макар и да не знам защо.

Вана, инсталирана посред нищото. Прокаран е и маркуч, за да се напояват животните. Чудни хора ;)

Такива ми ти работи. Чудесии.

Чудо е след 5 часа без едно дърво със сянка и температура над 35 градуса, да намериш полянка с чешмичка, тревичка и сянка ;) Или е щастие. Или и двете заедно ;)

Цял живот се запознавам с хора и се усмихвам вежливо на предвидимите им шеги относно "Алиса, приятно ми е". Юли 2014та си бях на мястото, тялото си догони приказката. Предстои Огледалния свят, предполагам :)))