Хората (2)

Сама си се чудя още на импулсивността, с която взех решението да тръгна към Сантяго. По принцип съм човек, който дори на супер якото място и с яките хора не би останал да кажем да нощува, ако предварително не се е настроил така. Често ми се случва и през зимата като си се прибера в нас да не можеш да ме изкараш вечер навън без предварителна уговорка. Да не говорим колко пъти се е налагало мои близки да ме убеждават, уморително дълго за тях, да направя нещо, за което се колебая. От избиране на място за хапване, до пътуване в чужбина или гонене на Ейдриън Броуди по софийските улици, за да не пропусна шанса да му кажа колко е страхотен ;) Общо взето..премислям нещата преди да се реша. В случая с това пътуване обаче си поставих на шега и на ум едно условие.Много исках да ми се случи едно нещо, и си казах : "Ок, ако не се случи, си купувам самолетен билет и не ме интересува какво има да става после". Когато си актьор и не знаеш кога ще трябва да си на разположение и кога може да изскочи нещо интересно и вдъхновяващо, трудно се правят планове за след 3 месеца. Но, драматичното (както си мислех тогава) несбъдване на желанието ми се оказа най-добрата възможност в онзи момент. На другия ден след като разбрах, че няма да го бъде, си купих билет за самолет до Париж, и започнах да се настройвам (ето , винаги го има това настройване :)) колко страхотно ще е и как това ще е нещо ново и различно, което ще ме изкара от задушливото усещане за зацикляне напоследък. Имах си цел и план. Е, много го обичам това.Хахахаха..които, разбира се, се промениха. Дали заради вътрешната ми убеденост, че предстои нещо страхотно, или защото звездите така са се наредили ( ;) ), не много дълго след това се появи именно вдъхновяващата работа, която ми бягаше вече доста време. И за миг не ми мина през главата да се откажа от едното или другото, и първият билет изгоря. Да живеят Уиз Еър и промоциите им тогава, успях да си взема достатъчно евтин втори билет с дати за месец по-късно. (София-Париж за 40 евро беше повече от прекрасно).

Тази прелюдия има общо с темата за хората и това как приемаме нещата наоколо. Или по-скоро как приемах аз нещата преди да се предизвикам да извървя 800км пеша. А именно - много насериозно. В смисъл на това, че имах усещането и нагласата, че тук и сега всичко е много важно и ако не ми се случи така, както го искам, имам проблем. Убедена съм, че това не е само моят начин на мислене. Учат ни как е драматично взжно в каква гимназия ще влезеш, какво ще учиш в университета, как ако веднага не станеш супер добър и успешен, едва ли не си се провалил. Не знам как е в другите сфери, но това из Натфиз/ПостНатфиз въздуха се усеща с угнетяваща тежест. Ако веднага не ти потръгнат нещата, явно не ставаш. Мисля, че идеята е достатъчно проста, няма да се обяснявам повече. 

Какво и как се промени, и защо отгоре на поста ми пише Хората? Защото ми олекна жестоко след този един месец ходене и то не заради хубавата природа. А заради хората, покрай които си дадох сметка, че може да се гледа и по друг начин на времето, което ни е дадено.

Срещнах такива, които на 30 години започваха да учат нещо абсолютно ново или на 40 зарязваха супер стабилната си работа, за да се посветят на друго, което според тях има повече смисъл в човешко или духовно отношение. Хора, сменили 4-5 професии, докато разберат какво искат. Трети, които просто са си взели една година отпуск от всичко,за да забавят темпото и да излязат от матрицата. И те не бяха някакви безумци или изключения от правилата. Хиляди хора правят така, но докато не ги срещнеш и не си поговориш с тях някакси не усещаш лекотата, която излъчват. Поживели на повечко места и видели повече свят, някои от тях ми донесоха вътрешната свобода дори само да си помисля, че не всичко е фатално и на всяка цена. Може би ако не си част от даден модел на живеене, не си направен за него и не би бил щастлив дори да ти се случи? И още хиляди и хиляди въпроси ми се плиснаха из главата, давайки си сметка колко сме си пуснали капаците и като хамстерчета въртим една въртележка и не поглеждаме настрани. Щеш не щеш ежеднвено губиш гледни точки и смаляваш хоризонта на погледа си, защото няма кой да ти каже нещо различно от това, което виждаш. 

Не казвам, че да отидеш в северна Испания и да бродиш из чукарите с други като теб е единствения начин да си отвориш очите. Всяка среща с хора с друга култура и разбирания би имала същия ефект ако си го потърсиш и му се поддадеш. Просто Камино беше моят начин.И затова за него си пиша, и него препоръчвам, и за него благодаря :)))