Лекота

Има нещо адски освобождаващо в това да носиш 3 тениски в продължение на един месец. 

Като типична жена, която никога няма какво да облече от този скапан гардероб, в който няма място за нищо, не мислех, че мога да стегна багаж,който да побере всичко нужно и да не ми ОТКИНЕ раменете. Оказа се по-лесно от очакваното и мога да кажа, че в периода 7.07.2014-0708.2014, аз бях човекът с най-лека раница по Пътя. 

Преди това пътуване не помня случай да не ми е пукало как изглеждам. Дори с най-широките и провлачени дънки да излизам, все в мойта си глава съм си мислила, че съм съчетала добре нещата и външния ми вид не е под едно приемливо стилно ниво. Защото има значение,нали. Дори не говоря сега за актьорската си суета, а само за чисто женската ми такава.

И ето ме, тръгвам с три потника, едни къси панталони, един клин, една блуза с дълъг ръкав, един полар и 2 големи шала. И с ясното съзнание, че за едни 30 дена ще ми е напълно безразлично кой как ще погледне на вида ми. С тази незаинтересована смелост си купих и ярко цикламени крокчета, защото бяха моя номер и така или иначе това са най-грозните обувки на света, защо пък да не са и в ужасен цвят??  (но както бях прочела и опитът ми сам оправда - най-щадящите когато имаш по 4-5 мазолести мехура на всяко стъпало). За това, последното, с цвета, малко съжалих, защото сега на всички снимки в цял ръст, които имам от пътуването, се вижда тази цигания :D

Ясно ми е, че тази тема като цяло звучи доста битова и незначителна, да не кажем дори, че може да е абсолютното празнословие. Но има едно нещо, което се роди като усещане в мен следствие на изключване на фактора "Външен вид" от живота ми, макар и за месец.

Лекота. Безметежната лекота на това, че можеш да не се занимаваш с обвивката си ежедневно. Изхождам лично от себе си, с ясното съзнание, че други хора сигурно отдавна са отхвърлили тази обремененост, но за мен си беше ново преживяване ;)

Тази лекота първо беше външна, после лека-полека се настани удобно и отвътре. 

Не говоря за физическите усилия.Никога не съм прала на ръка толкова, колкото в този месец. Все пак - всеки ден, всичко, което си носил в продължение на 7-8 часа в жегата. Доста пот по пътя се излива. Ако не изсъхне,на другия ден закачаш гащите и чорапите на раницата и давай нататък, дреме ти кой ще ги види ;)

Но някакси колкото повече спира обвивката да има значение, толкова повече и маската, която си носим всеки ден почва да се олющва тук и там. Защо да пазя собствените си предразсъдъчни модели на поведение, след като така и така нищо не ме прави външно да изглеждам по един или друг по-специален начин? Много е странен този процес. Мисля, че го осъзнах доста време след като се върнах в България. Но много пъти ми се случваше в общуването си с хората по Камино, да реагирам по неочакван за мен начин. Понякога това водеше до хубави неща, друг път не толкова. Но със сигурност доста по-прямо и искрено. С днешна дата мога да кажа, че особено в личните си отношения,като че ли повече имам смелостта да се изправя пред близки хора, без "броня", и да си кажа нещата както ги чувствам. Без страх от отхвърляне, игри, заобикалки и намеци. Няма да преувелича ако кажа, че някои хора се плашат и отдръпват. Не смятам обаче да се връщам назад ;)

Особена е тази връзка, отвън навътре. Може да е нелогична или да звучи неправдоподобно, но съм убедена, че я има. Битът ни стяга душичките и ни бичува уж само външно с дребната ни суета. А вътре какво ставало, кой да знае? ;)

Естествено, че днес сутринта се чудих какво да облека. София, 21ви век, на 25 съм.Искам и да изглеждам добре.

Принадлежности за месец време :))

Хората (1)

Споменах някъде из началните постове, че Камино не би било пълноценно изживяване без хората по него. Силно държа на това си изказване. Една от големите изненади за мен бяха корейците.
В началото отново ми е нужен малко контекст.
Корейци, Японци, Китайци за мен винаги са били еднородна маса от дребни хорица с дръпнати очи, чиито физиономии трудно разграничавам. За културните им различия разбира се бях чувала, както и за политическото положение в различните страни, но когато видя групи туристи с фотоапарати на Народен, все ще си помисля - китайци.
Много е сладко как се смеем на клипчета с американци, които не знаят кое къде е в Европа. А колко знаем ние за Азия..?
Та, по пътя беше пълно с корейци. Южнокорейци, разбира се, в Северна Корея не ми се и мисли какво им е. И всичките, ах! - ужасно общителни. Както се изразявам и в другите ми постове в този блог, предполагам се усеща, че особено в първите си дни по пътя, последното, което ми се правеше, беше да си бъбря с вечно ведрите малки човечета, чийто английски и без това едва разбирах. Още след края на първия ми ден (онзи с дъжда и прекосяването на планината) се сблъсках с корейската инвазия. На леглото над мен - разговорлив представител номер едно. Веднага : Колко време ти отне първия ден? Откъде си? Защо сама? Защо пиеш упсарин? Защо нямаш щеки?Имаш като моите крокчета! (това с крокчетата..е една дълга тема, неминуемо ще и отделя цял пост ;)), и тн, и тн. Порой от въпроси и безмерно желание за общуване. Наистина човекът говореше неразбираемо английски и все си мислех, че като три пъти не му схвана въпроса, все ще се откаже.Но не. Е, госпожица предразсъдък тотално игнорира поривите за комуникация ("Тръгнала съм сама по Пътя, толкова ли не се усеща, че имам нужда от уединение?!!). А всъщност той си беше много  добронамерен и отворен към целия този непознат нему свят. След известно време се засякохме по пътя и виждайки ме как се мъча куцукайки, държеше да ми обясни колко неправилно ходя с едната си тояжка и как трябва да си намеря още една и равномерно да разпределям тежестта. Отново не можахме да намерим общ език. ("Той ще ми каже как да се движа").
Истината обаче е,че въпреки че с него не можах да се разбера, корейците се оказаха страхотни. Първо на първо - машини. Те и германците бяха най-бързите и в най-добра кондиция. Физически добре, дисциплинирани, екипирани както си трябва...Малко повече туристически дух и бързина, отколкото като че ли наслада от преживяването, но това се е въпрос на лична нагласа. Срещнах може би около 10-15 души в различни етапи на Пътя и срещите с всички бяха много интересни.
Втора "корейска" среща - цяло семейство. Беше някъде към 5ти - 6ти ден от мъчителното ми провлачване по Пътя. Подпирам се с тояжката, бавно, бавно..присядам тук и там, хапвам някоя ябълка..и поне три пъти за един ден ме подминават 4ма корейци (семейство, както тогава реших - двама мъже и две жени, едната по млада). Как така хем съм бавна, хем три пъти ме подминават? Ами хората сядат на разни места, обядват, почиват си, после пак тръгват, разглеждат разни селца и градчета. Аз в този етап не можех да си го позволя, защото ако спирах за повече от 10-15 минути..никога нямаше да стигна до следващото място ;)
Както и да е, всеки път като ме подминат, ми се усмихват, питат как съм, и добавят едни мили съжалителни усмивки . В началото ми се струваше много нелепо да ме съжаляват групичка ухилени до уши корейци, но си дадох сметка, че са чистосърдечни. Освен това се запознахме (Няма да споменавам колко ги впечатли като казах, че се занимавам с театър.У нас това рядко буди възхищение, а пък те хората, много се развълнуваха) и всеки път, когато ме видеха, отдалеч крещяха  в хор "Alissa!Alissa!How are you?Does it hurt??" (естествено с безумно смешния си акцент :))
И започна да ми става мило. В крайна сметка бях тръгнала сама и до този момент никой не ме бе питал толкова пъти и толкова загрижено как съм.Че и да ми се радва на 5ия път, в който ме вижда в рамките на един ден.
В един от силно-болезнените си дни реших да опитам нещо, с което мисля жестоко ги фрапирах. Първо, че отказах да ми дадат от своите мазила (така или иначе вече имах поне три вида кремове по коленете си, едва ли 4ти щеше да ме избави от мъките). Второ, реших да се обърна към неконвенционалната медицина, сещайки се за нещо, което ми беше казала моя приятелка, бивша балерина.(Винченцо, Благодаря!) Сурови картофи. Да. Сядам си на централното площадче в едно от градчетата, и започвам да си увивам коленете с нарязани картофи и найлончета като най-отгоре пристягам с наколенки. Няма да забравя как ме гледаха тогава милите корейци, кой знае за какъв неандерталец са ме взели :)) Но картофите наистина облечкаваха за известно време. И по странен начин ме сближиха с тях. Дори в недоумението им виждах някаква проява на симпатия.
В последствие се оказа, че не са семейство, просто в някакъв момент се срещнали и се движили заедно, защото са в едно темпо, от една страна и тн. И когато трима от тях решиха да хващат рейс до някъде..аз се заговорих повече с тази, която остана сама. Оказа се на 23 и със страхотно чувство за хумор. Наистина прекрасна малка откачалка, с която бързо намерихме общ език. С нея и още няколко хора, които срещнахме така и не се включихме в някакви по-големи компании, сформирани по пътя, но винаги ни беше много хубаво да се смеем заедно. Тя беше по-бърза и обикновено се срещахме направо следобед в града, до който знаехме, че и 2те ще вървим, и вечеряхме заедно. Към края на 2та ми седмица спрях за един ден почивка в Бургос,а тя не, и така я изгубих до стигането ми в Сантяго. Там се видяхме пак и си бъбрихме, за всичко станало през времето когато не сме се виждали. Много и се радвах и бих казала, че за първи път за толкова кратко време така се привързвах към някого. И някои малки,  типични корейски неща в нея ме накараха сякаш да погледна по друг начин на всички им.
 Когато за първи път се впуснах да я прегърна в пристъп на някаква радост, усетих как се сепна и се вцепени на място. Въобще не си бях дала сметка за нещо, което тя после ми обясни. Те никога не правели така. Като цяло не било прието толкова физическа близост, рядко се целували по бузата дори.И тя не знаеше как да реагира. Не споделяли открито чувства и емоции, особено пък на публични места. Стана ми даже малко мъчно за това прекрасно малко същество, което не е свикнало да му се мятат на врата като го видят. ( Тук се усмихвам мислено на всеки път, в който видя любимите си момичета и се вика силно, и са прегръдки, и са целувки :))
Разбрах колко забързано живеят, колко много работят всички, колко различни социални норми на поведение спазват, колко натясно живеят в Сеул, какви са отношенията им с другите страни около тях и колко трудно история са имали и те. Цял нов свят, признавам си. Много ми беше хубаво да го открия.
Друга малка корейка на пътя пък беше на път да се разплаче, когато с един испанец в продължение на няколко часа в един горещ ден се шегувахме, че сме крадци, които покръстват хората по Пътя с тянхото про-екологично-католическо движение. Пълни безсмислици, но толкова наивност имаше в тази душа, че сърцето да ти се пръсне. Бяха и откраднали обувките в последното алберге, а пък приятелите и бяха много напред и нямаше друг избор, освен да се движи с нас.Така че свикна с нелепото ни чувство за хумор и се смяхме дълго и напоително заедно. Стигнахме дотам да се обаждаме на брат и в Корея, за да му кажем да я остави да прави каквото и е на сърце (Човекът я кара да учи нещо, което не иска, и тя се подчинява, такива са им семейните отношения). Не се свързахме, но тя ни разказа, как е тръгнала към Сантяго, за да си намери гадже. Ако може да е висок, холандец или немец. (В сравнение с другите корейци тя май наистина беше по-висока..) И пак ми стана хем мило, хем мъчно. Искрено момиче, с две шапки против слънце, крокчета вместо обувки и раница колкото дамската ми чанта. Накрая на деня ние останахме в едно градче, а тя продължи още напред, за да си настигне приятелите. И ни даде по една малка нокторезачка-сувенир в пликче с нейното име. За спомен. И защото сме я били развеселили когато и било тъжно заради обувките.
Много сърдечност имаше в тези корейци. И като цяло по Пътя.
Срещнах още от тях, сутрин винаги си готвеха ориз - момчета, момичета, бързи, усмихнати, различни, странни, сладки.
Никога повече няма да казвам, че не мога да ги различавам. Дръпнатите човечета са си цяла друга вселена.

 Soojin! :))

Мисля, че ни трябва малко повече от любопитството им към света. И от доброжелателството.

Първа "мъдра" мисъл

Никога не съм си водила дневник. Тефтерче с дневни задачи, тефтерче с любима поезия, тетрадки, листове..но никога личен дневник. Как така да пиша какво правя и как се чувствам?!Вечер? Преди лягане? Никакъв шанс.
Затова и не ми е и хрумвало да тръгна да нося тефтер по пътя.
Аз пътеводител нямах, пък къде ти тефтер.
 *Лирическо отклонение още на трети ред - как се ориентирах без пътеводител? Ами четях гайдовете на хората наоколо. Все пак е хубаво от време на време да знаеш какво предстои по пътя, понякога в чисто битов план. А когато роптаеха, че им тежали много раниците, прибягвах до това, принудително да късам страниците на гайдовете им дотам докъде вече беше извървяно. Признавам, някои много драматично го понасяха. Аз самата имам личен печат на всичките си книги и не мога и да си представя да скъсам някоя. Но условията бяха екстремни, това е Камино де Сантяго, все пак ;)
Между другото никой не се оплака когато установи, че се ходи доста по-леко с пътеводител, лишен от твърдите си (?!) корици и 50-100 гланцирани страници по-малко.*
Все пак нещо в мен ме беше накарало да взема химикалка и десетина бели листа формат А4.
И първото нещо, което написах на един от тях беше следното прозрение:
"Когато няма на кого да мрънкаш - не мрънкаш."
Това кратичко съждение със сигурност не е новост за повечето хора. Но за мен, пословично мрънкало, разглезено от вниманието на близки хора, си беше направо първият лично достигнат афоризъм.
*Лирично отклонение N2 - тук се надявам приятелите ми да ме опровергаят и да напишат някой мил коментар, че всъщност не съм била чак толкова тежък случай. *
Та това първо надраскано изречение (сякаш пък и имаше шанс да го забравя) стана нещо като лайт мотив на първата ми седмица по Пътя. Пак казвам - беше бавна и самотна седмица, защото буквално се влачех по пътеки и чукари. Все с разни хора се заговарях, но никой не му се ходеше с такова темпо, особено когато жегата се върна и ни припомни, че сме в Испания през Юли. След като си дадох сметка, че не е полезно да мрънкам сама на себе си (било то наум, или гласно), просто спрях да го правя. Това беше като да открия, че притежавам супер сила. НеМрънкането. Немрънкащата Алиса. СуперНеМрънАлис. И така нататък. Тогава не съм мислила за име, но сега идеята е на ръба да ме опияни.
С тази супер сила се появиха следните няколко супер под-сили, които ме върнаха към това да забелязвам къде ходя и дори да изпитвам удоволствие въпреки болезненото придвижване. Първа (и най-ефективна) под-сила: Пеене. Ах, Божке, няма такъв кеф.
Винаги съм имала притеснения да пея пред хора и най-вече комплекс, че не мога. В следствие на който наистина хич не ми се получаваше. Натфиз не помогна за преодоляването му. Частните уроци по пеене..може би все пак ми дадоха малко увереност. Но в никакъв случай не съм изпитвала удоволствие от акта на пеене, дори когато по думи на околните се е получавало добре. Грешна пътечке надолу през гората - Благодаря ти. Ти направи чудото. И като се почна едно пеене!
Вярвате или не..като пееш и по-малко боли.
(Това сигурно хората също отдавна го знаят, но отново оправдавам заглавието на блога си. Някой да си пее с цяло гърло на висок глас, вървейки по Графа? Онзи лудичкият с ярко орнажевата жилетка и слушалките не се брои.)
Не знам защо и как, но главно ме изби на български народни песни. На всичките три народни песни, които знаех по това време. Пеех си ги в продължение на часове. Аз, природата наоколо и народни песни. Идилия.
Имаше и три момчета, които пееха на френски вървейки. Но репертоарът им се състоеше главно от разни псалми и молитви, и понякога ме гледаха много странно. Та не съм сигурна, че са изпитвали същото като мен. Най-малкото бяха с доста бърз ритъм и не мисля, че имаха физически болки за преодоляване. Често се разминавахме първите дни и дори когато ги поздравявах или предлагах да ги почерпя с нещо, което си носех за из път, бяха изключително некомуникативни и лошо гледащи. Може пък Йовано, Йованке да не им е допаднала.
Много се отклоних от темата за дневника. А има и още под-супер сили за споменаване.Ще се завърна все пак доколкото мога по същество откъдето тръгнах, пък за останалите сили - в друг момент.
Това за мрънкането беше първата мисъл. На следващия ден помня, че имах втора, също доста значима, но трябва да се разровя из листовете и да я намеря. От мисъл на мисъл се стигна до срещата ми с една унгарка, която почти ме принуди да си водя дневник за всеки ден от Камино. Бойна,стегната, 50+, учителка по английски, три пъти по бърза от мен. Вечеряхме няколко пъти с нея, всеки път беше адски забавно. И когато вечер всеки си взимаше времето за себе си преди лягане, тя с лек укор и нелека взискателност ме питаше дали съм писала днес. Нямах избор освен като добра ученичка да си изпиша деня. Листовете свършиха бързо и писането продължи хаотично в "Бележки" на телефона. Тези дни ще ги поразгледам, че смених устрийството и не са ми под ръка.
Ученето по Пътя се случва на доста бързи обороти, искаш или не.

Физическо възпитание

Колко му е да ги извървиш тия 800км?
Няколко реда за чисто физическата част на нещата и как първата ми сродна душа към Сантяго се оказа тояжката.

Прескачам първия ден, в който самолет, влак и рейс ме доставиха в Saint-Jean-Pied-de-port. Не че неволите не започнаха още оттогава, просто не са ми по темата за "Теглилата на тЕлото". Подробно обаче ще опиша обстоятелствата около първите знаци, че хич няма да ми е лесно в следващия един месец.
Към 18ч на един прекрасен ранно-юлски ден, се оказвам в малкото френско градче, в почти еуфорично състояние, което уви няма с кого да споделя. Така че, решавам да си легна рано, за да мога на другия ден да ги прекрача тези ми ти Пиринеи, тръгвайки в 06ч, свежа като краставичка. Беше още светло когато си легнах, да.
Оттам, до първата спирка в Испания (Roncesvalles), са 24км. Тръгва се от 200м надморска височина, качваш се на около 1400м и после слизаш до 900м. Тези числа на мене лично нищо не ми говореха. Знаех, че ще има да се катеря и после да слизам. Предишния ден си бях взела карта от туристическия офис и ми бяха обяснили основното. Най-важното беше, като стигна мястото, къде пътят се дели на две, да мина отдясно, а не отляво. Отляво е през гората и е прекалено стръмно.
След като противно на всичките ми въжделения и мечти за горещо испанско лято, в продължение на 7часа ме валя адският студен дъжд и бродих в разни мъгли, стигнах до въпросното разклонение откъдето се започваше слизането надолу. Ура, подсмихвам се аз, стига толкова катерене за днес. Има ли нужда да споменавам, че нямах адекватен дъждобран, нито щеки или пръчки? Мокра до кости и с блясък в очите хуквам надолу по лявата пътечка (!!). Докато коленете ми са крещяли вътрешно "КАКВО ПРАВИШ, ИДИОТЕ?!" се чудя защо ли няма никакви хора тука в гората. Какво пък, явно съм по-бърза.
Убедена съм, че този първи спринт, в който се усещах физически недосегаема беше най-глупавата ми постъпка по Пътя.
Както и да е, стигнах, суших всичко, което носех в продължение на часове, взех от дрехите, оставени от други хора в албергето, защото нямах НИЩО сухо, и друснах два упсарина, за да нямам мускулна треска на другия ден.
И, О чудо! Втори ден - Нищо ми нЕма.Мускулите ми са си супер, нищо никъде не ме боли, продължавам си с бодрия ритъм. Срещам разни хора по пътя, но не се попилявам в приказки, искам да си вървя сама, а и темпото ми е по-стегнато от на повечето, с които се засичам. Горе-долу същото разстояние съм си планувала - 25-26км, вече е и по-равно, не е толкова студено, всичко си е супер. Има-няма някакви 4-5км преди да стигна до следващото място, където ще спя, и усещам някакви странни болки в лявото коляно.3км преди крайната цел скоростта ми е половин крачка, половин охкане. Сама не си вярвам колко рязко стана. Компенсирам колкото мога с десния, куцукам и се оглеждам за някаква пръчка, която да използвам за подпора. Слава Богу, намерих една изоставена из храстите, леко крива, не много дебела, но спасителна тояжка.Учи се сега, Алиса, да ходиш с патерица. Три километра издаяних някак, подминаха ме всички, които аз бях изоставила по рано, но успях да стигна. Следващият ден - изненадите продължават - дясното коляно определено не му е било забавно да изнася цялата тежест миналия ден. И решава да прави бунт. И така. Третият ден от Камино де Сантяго се оказва началото на една куцукаща епопея. Засега толкоз.
С тояжката се разделих в Сантяго де Компостела.

Почти към края на пътуването тояжката ми малко се посчупи и я превързах с бинт, за да я спася :)))

Комерсиално било?!

"Абе, то това е вече супер комерсиално, много хора го правят, не е толкова яко"

Мисля, че съм чула почти толкова такива изказвания, колкото и лайк-а съм имала на няколкото споделени във фейсбук снимки от пътуването. Като цяло тука така обичаме да си се мачкаме и подценявам едни други, че няма по-сладко от това да убиеш на някого ентусиазма. Поглеждам сега и себе си укорително, защото понякога също трудно се изключвам от киселеещата "критична" маса.

Факт е - в последните години много повече хора тръгват да вървят Камино. Само не виждам кое му е лошото на това? Генерално?

Защото, да, малко беше неприятно,че последните 100 км бързах и си стисках палци да стигна преди другите, за да си намера място за спане. Но някой да ме е бил по главата да ходя в най-силния сезон? Не ме е. Не съм чувала да има тези проблеми през зимата. 

Друг факт - ако извървиш стоте километра преди Сантяго, ти дават сертификат, че си го минал, и наистина, в тези сто километра рязко се увеличават хора и задръстванията в гората. Едни просто нямат цял месец свободен, други - искат сертификат, трети - за селфи, четвърти - сигурно друго, не знам.

И заради всичко това, нали, цялата работа била станала много комерсиална и следователно неинтересна. Хм. 

Ето какво бих казала аз по въпроса. Не само не е лошо, че все повече хора извървят този път, ами смятам,че всеки човек трябва да го направи. А на всеки българин му е наложително да го направи. Намесвам българщината неслучайно. Спешно ни е нужно да си излезем от сдуханите черупчици и да си разширим кръгозора. Да повярваме в нещо, по-голямо от битовизмите наоколо.

По пътя срещнах хора от цял свят и се огледах в тях като в криво, лъснато до блясък огледало. Беше отрезвяващо и не винаги много приятно. Но безкрайно освобождаващо. Рязко си дадох сметка в какъв страх и вечен спазъм на неосъзната малоценност съм си живяла. 

Тръгнах сама по пътя, защото имах нужда от глътка въздух и вярвах, че ако остана насаме със себе си сред природата, по местата, изпълнени с енергията на стотици вярващи, (без самата аз да гледах на това като на поклонническо пътуване - никога не съм била религиозна), ще се почувствам по-добре и ще намеря отговорите на въпросите, които ме вадеха от равновесие по това време. Или поне ще си докажа, че като реша да направя нещо - мога да го направя. Голямо геройство, сама юначка на коня, няма що.

Нищо нямаше да науча за себе си ако не бяха различните хора, които срещах всеки ден. Всичкото "прозрение" дойде от тях. Срещи, разговори, спорове, разногласия, обърквания, разочарования, смехове,културни различия и тн - те ми дадоха да разбера, че съм на правилното място и в правилното време.

Така че нека има хора по пътя. Колкото повече - толкова повече. Благодаря ти, Мечо Пух, за мъдрите слова.

Предистория

Преди да се хвърля в описания на едно и друго преживяно, смятам за нужно да уточня няколко неща. Малко контекст, така да се каже. Не че ще си оправдавам заглавието на блога, не. От чие име аджеба е тази история, и защо градско момиче, и какво значение има това за цялото?!
Накратко:
За добро или лошо цял живот ми се е случил в градски условия и без село, "на" което да си ходя лятото и да си играя с другарчета. Заместител на този тип преживявания си беше пространството около блока в Младост 2.
Прекрасно си ми беше детството.
Не мислех, че ми е липсвало нещо, докато в зряла възраст не отнесох не една и две подигравки за неопитността си по отношение на съприкосновенията с домашни животни и познанията по зеленчукообработка.
Като цяло, разходките в планината за мен се свеждаха до: семеен пикник на полянка на Витоша ( до която се стига с кола, разбира се), по-рано споменатото неуспешно изкачване на Мусала и едно качване до Седемте рилски езера. Доста загубено време, прекарано не сред природата в този живот, но това е положението. Тепърва ще се наваксва.
Походи? Нито един. Хижи? Няколко, главно свързани с гуляи. Палатки? Много пъти, това поне да, главно по морета.
Нищо от тези неща обаче не ми се струваше несъвместимо с идеята да извървя пеша почти 800км в Испания, през месец юли. Да се подготвя? "Ами да, купила съм си хубави обувки, чорапи и раница." Физически? "Ха!На 24г съм, цял живот спортувам, танцувам, движа се, ходя пеша на репетиции и из града, поне по час на ден ми се събира, какво повече?!(Е, имах един пукнат прешлен на гърба от скапания бънджи скок преди около 9 месеца, ама ми мина вече!?)"
Доста самонадеяно и на ръба на глупостта както в последствие щях да разбера.
С този супер богат туристически опит тръгнах аз.
В крайна сметка, всички казваха, че всеки може да измине Ел Камино.

Като за начало

Така. Очевидно най-сложно е да се започне.
Колко необичайно.
Идея си нямам откъде да го подхвана.
Но, да кажем: " Защо въобще поредният блог за Камино?"
Хората доста са писали по темата, цели книги има, вярно е. И все пак. Чувството, че може би все пак имаш нещо различно да добавиш и споделиш. И да запалиш и някой друг да следва пътешественическите си пориви, примерно.
Като се реших да тръгна изчетох всичко, което имаше в нета. Главно наръчници за това какво трябва и не трябва да взимам, как да се подготвя и така нататък. Тук няма да правя списъци с нещата, които носих със себе си. Освен ако в някакъв момент не ми се стори удачно, знам ли.
По-скоро ще се опитам да облека в думи нещата,свързани с Пътя, които ме развълнуваха, изненадаха, вдъхновиха и обновиха.
Почти във всички разкази, които прочетох на хора, изминали Камино, присъстваше един и същи патос на вълнение от това, което са преживели. Да, всичко, което казват е вярно - Пътят сам те призовава и ако си готов за него, поемаш го. Разбирам ги идеално, но ще се опитам да избягам от този тон. Не се преродих, нито животът ми се промени радикално след това. И все пак, не съм същата. Няма да се обяснявам как и защо. Само ще нахвърля малко случки...

ПС: Дълго се чудих дали въобще трябва да пиша каквото и да е по темата. Сякаш всичко случило се е прекалено лично, за да бъде онлайн. Това, което все пак ме кара да започна, е мисълта, че ако не бяха другите хора, направили достъпни идеята за едно такова пътешествие, сигурно никога нямаше да разбера за него и да ми се случи. Филмите, книгите, коментарите и блоговете по темата лека полека ме насочиха към Сантяго. Нямам право като че ли да го пазя за себе си. Хм, хм.

Постфактум

Почти година по-късно, или по-точно 9 месеца след като извървях Camino de Santiago регистрацията на блог е факт и.. ще се опитам да върна лентата и да изпиша всичко онова, което не можах да разкажа.
За онези, които ме питаха и за другите, които не попитаха.Но може да намерят нещо и от себе си в разхвърляните ми писания.
Без цел и стриктна подредба.
За Камино и за чудесиите по пътя през погледа на човека, който година по-рано не успя да изкачи Мусала и остана да си почива на слънце до последния заслон, докато останалите покоряваха върха.
За това дали животът ти се преобръща и за вътрешните промени, които може би никой няма да забележи.
За още хиляди неща, които могат да ти минат през главата когато тръгнеш сам на първото си голямо пътешествие.
И така нататък.
Нещо като първи пост в мой собствен блог, нещо като увод .. имаме го.