Няколко реда за чисто физическата част на нещата и как първата ми сродна душа към Сантяго се оказа тояжката.
Прескачам първия ден, в който самолет, влак и рейс ме доставиха в Saint-Jean-Pied-de-port. Не че неволите не започнаха още оттогава, просто не са ми по темата за "Теглилата на тЕлото". Подробно обаче ще опиша обстоятелствата около първите знаци, че хич няма да ми е лесно в следващия един месец.
Към 18ч на един прекрасен ранно-юлски ден, се оказвам в малкото френско градче, в почти еуфорично състояние, което уви няма с кого да споделя. Така че, решавам да си легна рано, за да мога на другия ден да ги прекрача тези ми ти Пиринеи, тръгвайки в 06ч, свежа като краставичка. Беше още светло когато си легнах, да.
Оттам, до първата спирка в Испания (Roncesvalles), са 24км. Тръгва се от 200м надморска височина, качваш се на около 1400м и после слизаш до 900м. Тези числа на мене лично нищо не ми говореха. Знаех, че ще има да се катеря и после да слизам. Предишния ден си бях взела карта от туристическия офис и ми бяха обяснили основното. Най-важното беше, като стигна мястото, къде пътят се дели на две, да мина отдясно, а не отляво. Отляво е през гората и е прекалено стръмно.
След като противно на всичките ми въжделения и мечти за горещо испанско лято, в продължение на 7часа ме валя адският студен дъжд и бродих в разни мъгли, стигнах до въпросното разклонение откъдето се започваше слизането надолу. Ура, подсмихвам се аз, стига толкова катерене за днес. Има ли нужда да споменавам, че нямах адекватен дъждобран, нито щеки или пръчки? Мокра до кости и с блясък в очите хуквам надолу по лявата пътечка (!!). Докато коленете ми са крещяли вътрешно "КАКВО ПРАВИШ, ИДИОТЕ?!" се чудя защо ли няма никакви хора тука в гората. Какво пък, явно съм по-бърза.
Убедена съм, че този първи спринт, в който се усещах физически недосегаема беше най-глупавата ми постъпка по Пътя.
Както и да е, стигнах, суших всичко, което носех в продължение на часове, взех от дрехите, оставени от други хора в албергето, защото нямах НИЩО сухо, и друснах два упсарина, за да нямам мускулна треска на другия ден.И, О чудо! Втори ден - Нищо ми нЕма.Мускулите ми са си супер, нищо никъде не ме боли, продължавам си с бодрия ритъм. Срещам разни хора по пътя, но не се попилявам в приказки, искам да си вървя сама, а и темпото ми е по-стегнато от на повечето, с които се засичам. Горе-долу същото разстояние съм си планувала - 25-26км, вече е и по-равно, не е толкова студено, всичко си е супер. Има-няма някакви 4-5км преди да стигна до следващото място, където ще спя, и усещам някакви странни болки в лявото коляно.3км преди крайната цел скоростта ми е половин крачка, половин охкане. Сама не си вярвам колко рязко стана. Компенсирам колкото мога с десния, куцукам и се оглеждам за някаква пръчка, която да използвам за подпора. Слава Богу, намерих една изоставена из храстите, леко крива, не много дебела, но спасителна тояжка.Учи се сега, Алиса, да ходиш с патерица. Три километра издаяних някак, подминаха ме всички, които аз бях изоставила по рано, но успях да стигна. Следващият ден - изненадите продължават - дясното коляно определено не му е било забавно да изнася цялата тежест миналия ден. И решава да прави бунт. И така. Третият ден от Камино де Сантяго се оказва началото на една куцукаща епопея. Засега толкоз.
С тояжката се разделих в Сантяго де Компостела.
Почти към края на пътуването тояжката ми малко се посчупи и я превързах с бинт, за да я спася :)))
Няма коментари:
Публикуване на коментар