Никога не съм си водила дневник. Тефтерче с дневни задачи, тефтерче с любима поезия, тетрадки, листове..но никога личен дневник. Как така да пиша какво правя и как се чувствам?!Вечер? Преди лягане? Никакъв шанс.
Затова и не ми е и хрумвало да тръгна да нося тефтер по пътя.
Аз пътеводител нямах, пък къде ти тефтер.
*Лирическо отклонение още на трети ред - как се ориентирах без пътеводител? Ами четях гайдовете на хората наоколо. Все пак е хубаво от време на време да знаеш какво предстои по пътя, понякога в чисто битов план. А когато роптаеха, че им тежали много раниците, прибягвах до това, принудително да късам страниците на гайдовете им дотам докъде вече беше извървяно. Признавам, някои много драматично го понасяха. Аз самата имам личен печат на всичките си книги и не мога и да си представя да скъсам някоя. Но условията бяха екстремни, това е Камино де Сантяго, все пак ;)
Между другото никой не се оплака когато установи, че се ходи доста по-леко с пътеводител, лишен от твърдите си (?!) корици и 50-100 гланцирани страници по-малко.*
Все пак нещо в мен ме беше накарало да взема химикалка и десетина бели листа формат А4.
И първото нещо, което написах на един от тях беше следното прозрение:
"Когато няма на кого да мрънкаш - не мрънкаш."
Това кратичко съждение със сигурност не е новост за повечето хора. Но за мен, пословично мрънкало, разглезено от вниманието на близки хора, си беше направо първият лично достигнат афоризъм.
*Лирично отклонение N2 - тук се надявам приятелите ми да ме опровергаят и да напишат някой мил коментар, че всъщност не съм била чак толкова тежък случай. *
Та това първо надраскано изречение (сякаш пък и имаше шанс да го забравя) стана нещо като лайт мотив на първата ми седмица по Пътя. Пак казвам - беше бавна и самотна седмица, защото буквално се влачех по пътеки и чукари. Все с разни хора се заговарях, но никой не му се ходеше с такова темпо, особено когато жегата се върна и ни припомни, че сме в Испания през Юли. След като си дадох сметка, че не е полезно да мрънкам сама на себе си (било то наум, или гласно), просто спрях да го правя. Това беше като да открия, че притежавам супер сила. НеМрънкането. Немрънкащата Алиса. СуперНеМрънАлис. И така нататък. Тогава не съм мислила за име, но сега идеята е на ръба да ме опияни.
С тази супер сила се появиха следните няколко супер под-сили, които ме върнаха към това да забелязвам къде ходя и дори да изпитвам удоволствие въпреки болезненото придвижване. Първа (и най-ефективна) под-сила: Пеене. Ах, Божке, няма такъв кеф.
Винаги съм имала притеснения да пея пред хора и най-вече комплекс, че не мога. В следствие на който наистина хич не ми се получаваше. Натфиз не помогна за преодоляването му. Частните уроци по пеене..може би все пак ми дадоха малко увереност. Но в никакъв случай не съм изпитвала удоволствие от акта на пеене, дори когато по думи на околните се е получавало добре. Грешна пътечке надолу през гората - Благодаря ти. Ти направи чудото. И като се почна едно пеене!
Вярвате или не..като пееш и по-малко боли.
(Това сигурно хората също отдавна го знаят, но отново оправдавам заглавието на блога си. Някой да си пее с цяло гърло на висок глас, вървейки по Графа? Онзи лудичкият с ярко орнажевата жилетка и слушалките не се брои.)
Не знам защо и как, но главно ме изби на български народни песни. На всичките три народни песни, които знаех по това време. Пеех си ги в продължение на часове. Аз, природата наоколо и народни песни. Идилия.
Имаше и три момчета, които пееха на френски вървейки. Но репертоарът им се състоеше главно от разни псалми и молитви, и понякога ме гледаха много странно. Та не съм сигурна, че са изпитвали същото като мен. Най-малкото бяха с доста бърз ритъм и не мисля, че имаха физически болки за преодоляване. Често се разминавахме първите дни и дори когато ги поздравявах или предлагах да ги почерпя с нещо, което си носех за из път, бяха изключително некомуникативни и лошо гледащи. Може пък Йовано, Йованке да не им е допаднала.
Много се отклоних от темата за дневника. А има и още под-супер сили за споменаване.Ще се завърна все пак доколкото мога по същество откъдето тръгнах, пък за останалите сили - в друг момент.
Това за мрънкането беше първата мисъл. На следващия ден помня, че имах втора, също доста значима, но трябва да се разровя из листовете и да я намеря. От мисъл на мисъл се стигна до срещата ми с една унгарка, която почти ме принуди да си водя дневник за всеки ден от Камино. Бойна,стегната, 50+, учителка по английски, три пъти по бърза от мен. Вечеряхме няколко пъти с нея, всеки път беше адски забавно. И когато вечер всеки си взимаше времето за себе си преди лягане, тя с лек укор и нелека взискателност ме питаше дали съм писала днес. Нямах избор освен като добра ученичка да си изпиша деня. Листовете свършиха бързо и писането продължи хаотично в "Бележки" на телефона. Тези дни ще ги поразгледам, че смених устрийството и не са ми под ръка.
Ученето по Пътя се случва на доста бързи обороти, искаш или не.
Няма коментари:
Публикуване на коментар