Мисля, че съм чула почти толкова такива изказвания, колкото и лайк-а съм имала на няколкото споделени във фейсбук снимки от пътуването. Като цяло тука така обичаме да си се мачкаме и подценявам едни други, че няма по-сладко от това да убиеш на някого ентусиазма. Поглеждам сега и себе си укорително, защото понякога също трудно се изключвам от киселеещата "критична" маса.
Факт е - в последните години много повече хора тръгват да вървят Камино. Само не виждам кое му е лошото на това? Генерално?
Защото, да, малко беше неприятно,че последните 100 км бързах и си стисках палци да стигна преди другите, за да си намера място за спане. Но някой да ме е бил по главата да ходя в най-силния сезон? Не ме е. Не съм чувала да има тези проблеми през зимата.
Друг факт - ако извървиш стоте километра преди Сантяго, ти дават сертификат, че си го минал, и наистина, в тези сто километра рязко се увеличават хора и задръстванията в гората. Едни просто нямат цял месец свободен, други - искат сертификат, трети - за селфи, четвърти - сигурно друго, не знам.
И заради всичко това, нали, цялата работа била станала много комерсиална и следователно неинтересна. Хм.
Ето какво бих казала аз по въпроса. Не само не е лошо, че все повече хора извървят този път, ами смятам,че всеки човек трябва да го направи. А на всеки българин му е наложително да го направи. Намесвам българщината неслучайно. Спешно ни е нужно да си излезем от сдуханите черупчици и да си разширим кръгозора. Да повярваме в нещо, по-голямо от битовизмите наоколо.
По пътя срещнах хора от цял свят и се огледах в тях като в криво, лъснато до блясък огледало. Беше отрезвяващо и не винаги много приятно. Но безкрайно освобождаващо. Рязко си дадох сметка в какъв страх и вечен спазъм на неосъзната малоценност съм си живяла.
Тръгнах сама по пътя, защото имах нужда от глътка въздух и вярвах, че ако остана насаме със себе си сред природата, по местата, изпълнени с енергията на стотици вярващи, (без самата аз да гледах на това като на поклонническо пътуване - никога не съм била религиозна), ще се почувствам по-добре и ще намеря отговорите на въпросите, които ме вадеха от равновесие по това време. Или поне ще си докажа, че като реша да направя нещо - мога да го направя. Голямо геройство, сама юначка на коня, няма що.
Нищо нямаше да науча за себе си ако не бяха различните хора, които срещах всеки ден. Всичкото "прозрение" дойде от тях. Срещи, разговори, спорове, разногласия, обърквания, разочарования, смехове,културни различия и тн - те ми дадоха да разбера, че съм на правилното място и в правилното време.
Няма коментари:
Публикуване на коментар