Колко необичайно.
Идея си нямам откъде да го подхвана.
Но, да кажем: " Защо въобще поредният блог за Камино?"
Хората доста са писали по темата, цели книги има, вярно е. И все пак. Чувството, че може би все пак имаш нещо различно да добавиш и споделиш. И да запалиш и някой друг да следва пътешественическите си пориви, примерно.
Като се реших да тръгна изчетох всичко, което имаше в нета. Главно наръчници за това какво трябва и не трябва да взимам, как да се подготвя и така нататък. Тук няма да правя списъци с нещата, които носих със себе си. Освен ако в някакъв момент не ми се стори удачно, знам ли.
По-скоро ще се опитам да облека в думи нещата,свързани с Пътя, които ме развълнуваха, изненадаха, вдъхновиха и обновиха.
Почти във всички разкази, които прочетох на хора, изминали Камино, присъстваше един и същи патос на вълнение от това, което са преживели. Да, всичко, което казват е вярно - Пътят сам те призовава и ако си готов за него, поемаш го. Разбирам ги идеално, но ще се опитам да избягам от този тон. Не се преродих, нито животът ми се промени радикално след това. И все пак, не съм същата. Няма да се обяснявам как и защо. Само ще нахвърля малко случки...
ПС: Дълго се чудих дали въобще трябва да пиша каквото и да е по темата. Сякаш всичко случило се е прекалено лично, за да бъде онлайн. Това, което все пак ме кара да започна, е мисълта, че ако не бяха другите хора, направили достъпни идеята за едно такова пътешествие, сигурно никога нямаше да разбера за него и да ми се случи. Филмите, книгите, коментарите и блоговете по темата лека полека ме насочиха към Сантяго. Нямам право като че ли да го пазя за себе си. Хм, хм.
Няма коментари:
Публикуване на коментар