неделя, 20 септември 2015 г.
Принадлежност
English version
На тръгване за Испания и за момент не се замислих кой как ще ме приема и какво значение ще има откъде съм. Не съм живяла в чужбина и само от приятелски разкази знам, че това би могло да оказва влияние.
Никога не съм изпитвала нито "гордост", нито "срам", че съм "българче". В крайна сметка това не е мой избор, а някакво Вселенско решение, ако въобще има предупределености.
"Патриотизъм" е дума, чието значение винаги съм намирала в речници и учебници, но не и в сърцето си. Факт е, че средата оформя съзнанието и светогледа ни, но никога не ме е вълнувало кой от къде е, а по-скоро какъв е. "Въпреки" или "Благодарение на" корените и културата си. Съответно и себе си съм възприемала като гражданин на света и човешко същество с мечти, страхове, надежди и колебания като всяко друго по света. Дали чета Маркес, Чехов, Бодлер или Едгър Алан По, е без значение. Разбирам болката на хора от други краища на света. Тогава? Кое обуславя принадлежността ми и към какво по-точно?
Не се бях замисляла много по този въпрос преди да се окажа на Пътя. А не очаквах и там да ми се наложи. Хората, тръгнали в тази посока са обединени, мислех си, от стремежи към нещо надличностно и може би със същата нагласа за принадлежност към нещо по-всеобхватно.
Като цяло така и беше.
Но лека-полека в срещите с хора от други краища на света, започнах да откривам белези по себе си, които само те можеха да категоризират като непознати, и явно български.
Как така се случва, че разказваш виц и ти отвръщат с "О, ти сигурно водиш много тежък живот?"..?!?
"Не, отговарям, всъщност имам прекрасно семейство, хубав дом, искрени приятели?".
"Не, не усеща се, у вас трябва да е доста трудно".
Хм. Да, вицът беше по-скоро черен, но не и непоносим. Аз самата бях в добро и приповдигнато настроение в по-голяма част от времето по Пътя. Защо решиха, че съм толкова обременена? Може би нещата, на които ние се смеем, са същите онези, заради които сме спряли да плачем. За да не се съсипем от мъка в края на всеки ден, сме притворили очи за ужасното наоколо и сме притъпили сетивата си за всеобщата болка. М?
Друг въпрос :
"Защо толкова не си вярваш?" "
"В смисъл?! Ти сериозно ли? Никога не съм била по-уверена в себе си, колкото сега. Вървя вече втора седмица, сама, на другия край на света, вдъхновена от чуто и видяно. Знам, че всичко е пред мен, че мога много, че има смисъл. Как така да не си вярвам?"
"Не, не, усещам те. Генерално. Не вярваш, че някои неща могат да ти се случат. Просто не ги виждаш като възможни. Защо? Кой ти е набил в главата, че "няма как"?"
Така. Стоп игра. Това ще трябва да го помисля.
От мен ли идва? Лични ли е, или национално? Смачкана ли съм, или смачкани сме? Защо? Какво не ми стига? Кой не ни стига? И тн..
Бих го определила директно като личен проблем, ако не се бях вгледала малко повече в хората наоколо. Да. Наистина. От която и друга държава да идваха, спътниците ми имаха самочувствието, че могат и знаят. В търсене на себе си и на своите отговори и решения са, но и за миг не им минава мисълта, че няма да ги намерят.
Отбелязвам си го.
...
Един ирландец спря да разговаря с мен, в момента, в който разбра, че съм от България.
"Вие сте в Европейския съюз ли?! Не ви е там мястото, това е грешка. Егати тъпотията". Толкова. Слабо го вълнуваше каквото и да е друго около мен.
...
"Говориш френски супер добре, почти не усещам акцента ти, кога ще се махнеш от България и ще отидеш да живееш другаде?". Французин, 30г, учител по география.
...
Група испанци са супер дружелюбни с мен. До мига, в който завързвам разговор с друг техен сънародник с перфектен английски, отдавна напуснал родината си. Обясни ми първо защо не харесват него, а после съответно и мен.
...
Вроденото чувство за превъзходство. Германци коментират как испанците са си виновни за кризата след като не работят. Никой не им е длъжен, да се стягат. Корейците също мислят така. Американците - и те. Сигурно са прави. Ами ние?
..
И още безброй много случки и разговори, в които се оказва от голямо значение откъде си. И осъзнаваш, че е неизбежно. Че в теб има цял един друг свят, за който трябва да си даваш сметка. И в другите също. Нищо, че всички бленуваме доброто и красивото някъде дълбоко в себе си.
Нямаше как да не се чуя, че си пея народни песни когато съм сама. Или пък химна. Никога не го бях пяла сама и на висок глас. И никога не ми се е струвал толкова по-велик от тези на другите държави.
.
Открехвам миниатюрна пролука към мислите и чувствата, които се разбушуваха из мен по темата за принадлежността. Нещо като да напиша първото изречение от роман с 5000 страници, за да задам посоката. Няма как да допиша романа тук. Но отдавам отново чест на Камино за това, че ме накара да отворя и тази книга.
Странна работа. Била съм на различни проекти и обмени в чужбина, общувала съм с хора от други страни, и тук, и там..и сякаш винаги съм оставала в конфортната зона на клишетата. Ето, този от еди-къде си е такъв, пък ние сме такива..Или пък "Този е различен от другите такива"..и тн.
Нещо като нищо.
"Питай ме, да ти кажа" , казваме ние. Не, "Питай ме, да се питам" беше положението ми по Пътя. А и досега.
Последно за принадлежността.
Не съм религиозна. На вероучение не ходех, защото не харесвах учителката.
Знаех "Отче наш", но ми беше неудобно да го произнасям.
"Институцията е лъжа, не я обичам, не ми говорете. Попове, литургии, не са за мен, не искам да ги знам".
Влязох обаче във всички катедрали в Испания. Развълнувах се, а усещах почти физически болезнено, че мястото ми не беше там. Жадувах миризма на свещи и уют на православна църква. Защо?!
Друга тема е това. Друга принадлежност. Има време за всичко.
четвъртък, 20 август 2015 г.
Сама
English version
Ама, как така сама?!
Ама, как така сама?!
Общо взето това е второто изречение, до което се стига винаги когато си говоря с някого за пътуването. Отначало може би наистина звучи малко странно. Не е точно като да отидеш сам на кино. Което също правя, и противно на някои отново озадачени погледи, си е супер.
Не е и до това да обичаш да прекарваш време единствено в собствената си компания. Обичам да съм сама в нас или да се разхождам сама из непознат град. Но дори и да не обичах, пак щях да отида в Испания сама.
Убедена съм, че това пътешествие, в смисъла си на преживяване, което да ти даде повече от екскурзионни атракции, трябва да се прави соло.
Минавам набързо през чисто практическите причини - режим, темпо на ходене, междувременно възникващи травми. Ако бях тръгнала с някой близък, със сигурност щеше да се побърка ако трябваше да се съобразява с хилядите пъти, в които тялото ми не слушаше и не изпълняваше това, което умът искаше от него. Щеше да се наложи така или иначе да се разделим по пътя, и нищо чудно това да беше внесло някакъв вид дискомфорт. Човек се чувства длъжен да ти влезе в положението и тн.
Независимост е думата, която свети в главата ми дори когато аварийното захранване е блокирало. Като EXIT-а над всяка възможна врата. Независимост както за мен, така и за хората около мен. Не мога да си представя как един месец, 7 дни в седмицата и 24 часа в денонощието двама или повече души могат да имат едни и същи потребности и желания. И мисля, че поне в едно такова пътуване, когато всеки миг е ценен и различен, трябва да можеш да си позволиш да следваш изцяло и всепълно (ако има такава дума въобще:)) импулсите си. От това колко бързо да вървиш до това колко часа искаш да прекараш втренчен в някоя гледка. Нещо друго ни води по тоя път, убедена съм, и всеки го следва със свое темпо. Звучи егоистично, но не говоря само за хубавите неща. Не мисля, че бих имала контрола на мисълта, който имам към днешна дата, ако до мен имаше някой близък човек в тези 30 дни. Да ми ближе раните, успокоява, насърчава и да ми казва как съм си супер. Усилия на волята, близки до нулата щеше да е положението.
Всички мили хора, които срещнах и ми помагаха, бяха безценни в своето дружелюбие. Но знаеш си, че това са хора, които минават и може да ги видиш пак, но по-скоро няма. Не са Хората в твоя живот. В началото на пътуването това доста ме фрустрираше - срещаш някой, може да вървите заедно с часове, да си говорите за какво ли не, да намерите общи интереси и .. повече не го виждаш, защото на другия ден я ти, я той е бил по-бърз. Супер неприятно усещане беше. Никога не съм се сближавала от раз с хората и предпочитам бавно и сигурно да се доверя на някого. И да ми бъде повече от еднодневен приятел по възможност. Към 10ия ден, и след срещнати и загубени сигурно поне 30тина души, жадувах за нормален контакт, който да продължи отвъд рамките на днешния ми преход. Слава Богу, имах и такива познанства, но за първи път успях да формулирам толкова ясно на какво и защо държа
в контакта си с хората. Особено новите. Не знам дали щях да го провидя това ако си бях с компания така или иначе.
Важно ми беше да се отделя от заобикалящата ме среда, включително от най-близките ми хора. Всички си живеем в комфортния пашкул, където допускаме само това, което сами одобряваме или харесваме. В него обикновено и хората ни одобряват и харесват, или поне така ни се иска. Досегът с чужда култура (като място) и с много чужди култури (като хора) рязко ме извади от идилията и ми зададе въпроси, които иначе смело и с уверено ироничен тон би подминала. Ако имах със себе си някого, с когото хармонично съжителствам по този път, то със сигурност щяхме да бъдем от едната страна на тази условна културна барикада и може би щяхме да излезем невредими и с непокътнати убеждения. А може и аз да съм параноясала и да съм изпуснала великата възможност да съм не-сама по Камино. Не знам. При всички положения, пак бих тръгнала така и който и да ме пита, бих казала - сам, братле, сам, не го мисли. :D
На въпроса "Не ти ли беше самотно?", винаги казвам "Не". Или поне не повече отколкото и тук, ежедневно, може да ми бъде. Дали ме е било страх - отново "Не", няма от какво, всичко е добре уредено по пътя.
Вижда ми се най-естественото нещо да си сам в едно такова търсене. На каквото там си търсиш. Втория въпрос, който питат всички на пътя след "Как се казваш?", е "Защо вървиш
Камино?". Доста смело от страна на непознати. Достатъчно лични си бяха моите причини, за да не ги кажа на никого. Достатъчно лични и за да вървя сама. Достатъчен ли е този отговор за "Ама, как така сама?"(..)
Камино?". Доста смело от страна на непознати. Достатъчно лични си бяха моите причини, за да не ги кажа на никого. Достатъчно лични и за да вървя сама. Достатъчен ли е този отговор за "Ама, как така сама?"(..)
понеделник, 27 юли 2015 г.
Свободата
Година по-късно.
Още си мисля за нещата, които ми се случиха, за хората които срещнах, за идеите, които се завъртяха в главата ми.
Still digesting it, както би казал един познат.
Спомените и емоциите, разбира се вече не са толкова ярки, мислите - не толкова радикални.
И все пак уютно подредени си стоят някъде отзад, всеки ден. Като wallpaper-a на телефона.
И се чудя пак как да изкажа някоя същина без да влизам в сълзлив патос.
За свободата ми е думата този път.
Освободен човек ли съм?..С оглед на работата ми, наложи се, поне на сцената.В живота - без преминаване на добрия вкус, мислех си. Но да съм имала жестоки вътрешни бариери и консервативни рестрикци..не мислех.
А толкова ми беше отесняла София, че без да зная защо точно, въздух не ми достигаше ежедневно. На тръгване се чувствах като хамстер във въртележка. Само дето знам, че съм хамстер във въртлежка, а не слизам от нея.Човек в хамстерско тяло. Или нещо такова. Както и да е, мисля, че идеята се хваща.
По пътя срещнах
30 годишен супер добре платен счетоводител от Австрия, който си беше взел one year leave,за да пътува и да реши дали да не се преквалифицира за шиацу масажист, защото това му харесва и искал да помага на хората
35 годишен адвокат, който току що беше завършил остеопатското си образование, сменил 4-5 държави в търсене на място, на което да се чувства добре
23 годишна корейка, която е тръгнала по пътя, въпреки забраната на баща си
двойка американски студенти, които са тръгнали да снимат ядивните растения по пътя (4 пъти, всеки сезон по веднъж) и да направят пътеводител
българка, зарязала живота си в България и последвала мечтата си да има хижа, живееща и работеща в едно от албергетата в планината
18 годишен, който не е решил какво иска да учи и пътува, за да срещне хора и да намери това, което го вълнува истински
75 годишен американец с жестоки проблеми с коленете, решен да извърви 800км
жена в инвалидна моторизирана количка и приятеля ѝ
и още страшно много хора с различни истории и без съмнения, че няма невъзможни неща
От дума на дума с едни или други от тях, без дори винаги да задълбаваме в дълбокомислени разговори, открих кое е общото между всички.
Естественото състояние на мисълта, при което носиш в себе си спокойствието и увереността, че можеш да направиш всичко, което поискаш и няма какво да те спира. Освен собствените ти страхове и предразсъдъци ако се казваш Алиса, примерно.
Давам си сметка, че съм на ръба на изказване тип Ню Ейдж Селф-Хелп Бук, но когато го усетиш толкова убедително в хората срещу теб, те блъска като слънчевата светлина след 5 часа репетиции в тъмната зала на театъра. Хем очите ти изгарят и нищо не виждаш, хем ти е кеф.
Усетих се, че съм изгубила (ако въобще съм го имала както си трябва) чувството на неограниченост на възможностите. Или е заради географските ширини, на които живеем (въпреки че не малко съм пътувала). Или е заради хората, които непрекъснато мрънкат, че нещо няма как да стане. Или е заради средата, в която се оказва, че ако не си веднагически звездно успешен, директно ако обичаш сам се отпиши, то се е видяло. Струва ми се, че е най-вече заради витаещото наоколо напрежение, че задължително трябва да си на върха на реализирането си във всеки един момент, и имаш ли периоди на спадове, то това е абсолютно фатално. Насаждането на комплекси отвън ми се струва до такава степен удобно разположило се, че накъдето и да се обърнеш, можеш да се подтиснеш. И в един момент когато просто нямаш външна обективна гледна точка, някъде си, там, отстрани, щеш не щеш се оказваш рибока в аквариума на собствените си страхове и притеснения. И забравяш, че има други гледни точки.
Това си припомних през тези срещи в Испания. Нищо не е фатално. Нищо не е за последно. Нищо не е безкрайно важно. Защо да не допуснеш мисълта, че можеш да бъдеш и друг? Да променяш търсенията и интересите, да загърбваш всичко и да се хвърляш в нови неща?
Може би защото сме малки, малко и в малка страна, и все нещо ни е страх да не си изгубил малкото, което имаме. А може да не е БГ синдром, ами мой си синдром. При всички положения, с думи не става. Око да види, ръка да пипне..така ми се получиха нещата на мене. Хората, които са ми повлияли сигурно дори и не са разбрали. Защото толкова естествено са говорели за обратите в живота си, че аз съм чувала в тях само ехото на "Имам си свободата".
И посмях да си помисля, че всичко всъщност ми е наред. И имам време. И сили.
Още си мисля за нещата, които ми се случиха, за хората които срещнах, за идеите, които се завъртяха в главата ми.
Still digesting it, както би казал един познат.
Спомените и емоциите, разбира се вече не са толкова ярки, мислите - не толкова радикални.
И все пак уютно подредени си стоят някъде отзад, всеки ден. Като wallpaper-a на телефона.
И се чудя пак как да изкажа някоя същина без да влизам в сълзлив патос.
За свободата ми е думата този път.
Освободен човек ли съм?..С оглед на работата ми, наложи се, поне на сцената.В живота - без преминаване на добрия вкус, мислех си. Но да съм имала жестоки вътрешни бариери и консервативни рестрикци..не мислех.
А толкова ми беше отесняла София, че без да зная защо точно, въздух не ми достигаше ежедневно. На тръгване се чувствах като хамстер във въртележка. Само дето знам, че съм хамстер във въртлежка, а не слизам от нея.Човек в хамстерско тяло. Или нещо такова. Както и да е, мисля, че идеята се хваща.
По пътя срещнах
30 годишен супер добре платен счетоводител от Австрия, който си беше взел one year leave,за да пътува и да реши дали да не се преквалифицира за шиацу масажист, защото това му харесва и искал да помага на хората
35 годишен адвокат, който току що беше завършил остеопатското си образование, сменил 4-5 държави в търсене на място, на което да се чувства добре
23 годишна корейка, която е тръгнала по пътя, въпреки забраната на баща си
двойка американски студенти, които са тръгнали да снимат ядивните растения по пътя (4 пъти, всеки сезон по веднъж) и да направят пътеводител
българка, зарязала живота си в България и последвала мечтата си да има хижа, живееща и работеща в едно от албергетата в планината
18 годишен, който не е решил какво иска да учи и пътува, за да срещне хора и да намери това, което го вълнува истински
75 годишен американец с жестоки проблеми с коленете, решен да извърви 800км
жена в инвалидна моторизирана количка и приятеля ѝ
и още страшно много хора с различни истории и без съмнения, че няма невъзможни неща
От дума на дума с едни или други от тях, без дори винаги да задълбаваме в дълбокомислени разговори, открих кое е общото между всички.
Естественото състояние на мисълта, при което носиш в себе си спокойствието и увереността, че можеш да направиш всичко, което поискаш и няма какво да те спира. Освен собствените ти страхове и предразсъдъци ако се казваш Алиса, примерно.
Давам си сметка, че съм на ръба на изказване тип Ню Ейдж Селф-Хелп Бук, но когато го усетиш толкова убедително в хората срещу теб, те блъска като слънчевата светлина след 5 часа репетиции в тъмната зала на театъра. Хем очите ти изгарят и нищо не виждаш, хем ти е кеф.
Усетих се, че съм изгубила (ако въобще съм го имала както си трябва) чувството на неограниченост на възможностите. Или е заради географските ширини, на които живеем (въпреки че не малко съм пътувала). Или е заради хората, които непрекъснато мрънкат, че нещо няма как да стане. Или е заради средата, в която се оказва, че ако не си веднагически звездно успешен, директно ако обичаш сам се отпиши, то се е видяло. Струва ми се, че е най-вече заради витаещото наоколо напрежение, че задължително трябва да си на върха на реализирането си във всеки един момент, и имаш ли периоди на спадове, то това е абсолютно фатално. Насаждането на комплекси отвън ми се струва до такава степен удобно разположило се, че накъдето и да се обърнеш, можеш да се подтиснеш. И в един момент когато просто нямаш външна обективна гледна точка, някъде си, там, отстрани, щеш не щеш се оказваш рибока в аквариума на собствените си страхове и притеснения. И забравяш, че има други гледни точки.
Това си припомних през тези срещи в Испания. Нищо не е фатално. Нищо не е за последно. Нищо не е безкрайно важно. Защо да не допуснеш мисълта, че можеш да бъдеш и друг? Да променяш търсенията и интересите, да загърбваш всичко и да се хвърляш в нови неща?
Може би защото сме малки, малко и в малка страна, и все нещо ни е страх да не си изгубил малкото, което имаме. А може да не е БГ синдром, ами мой си синдром. При всички положения, с думи не става. Око да види, ръка да пипне..така ми се получиха нещата на мене. Хората, които са ми повлияли сигурно дори и не са разбрали. Защото толкова естествено са говорели за обратите в живота си, че аз съм чувала в тях само ехото на "Имам си свободата".
И посмях да си помисля, че всичко всъщност ми е наред. И имам време. И сили.
сряда, 20 май 2015 г.
Хората (2)
Сама си се чудя още на импулсивността, с която взех решението да тръгна към Сантяго. По принцип съм човек, който дори на супер якото място и с яките хора не би останал да кажем да нощува, ако предварително не се е настроил така. Често ми се случва и през зимата като си се прибера в нас да не можеш да ме изкараш вечер навън без предварителна уговорка. Да не говорим колко пъти се е налагало мои близки да ме убеждават, уморително дълго за тях, да направя нещо, за което се колебая. От избиране на място за хапване, до пътуване в чужбина или гонене на Ейдриън Броуди по софийските улици, за да не пропусна шанса да му кажа колко е страхотен ;) Общо взето..премислям нещата преди да се реша. В случая с това пътуване обаче си поставих на шега и на ум едно условие.Много исках да ми се случи едно нещо, и си казах : "Ок, ако не се случи, си купувам самолетен билет и не ме интересува какво има да става после". Когато си актьор и не знаеш кога ще трябва да си на разположение и кога може да изскочи нещо интересно и вдъхновяващо, трудно се правят планове за след 3 месеца. Но, драматичното (както си мислех тогава) несбъдване на желанието ми се оказа най-добрата възможност в онзи момент. На другия ден след като разбрах, че няма да го бъде, си купих билет за самолет до Париж, и започнах да се настройвам (ето , винаги го има това настройване :)) колко страхотно ще е и как това ще е нещо ново и различно, което ще ме изкара от задушливото усещане за зацикляне напоследък. Имах си цел и план. Е, много го обичам това.Хахахаха..които, разбира се, се промениха. Дали заради вътрешната ми убеденост, че предстои нещо страхотно, или защото звездите така са се наредили ( ;) ), не много дълго след това се появи именно вдъхновяващата работа, която ми бягаше вече доста време. И за миг не ми мина през главата да се откажа от едното или другото, и първият билет изгоря. Да живеят Уиз Еър и промоциите им тогава, успях да си взема достатъчно евтин втори билет с дати за месец по-късно. (София-Париж за 40 евро беше повече от прекрасно).
Тази прелюдия има общо с темата за хората и това как приемаме нещата наоколо. Или по-скоро как приемах аз нещата преди да се предизвикам да извървя 800км пеша. А именно - много насериозно. В смисъл на това, че имах усещането и нагласата, че тук и сега всичко е много важно и ако не ми се случи така, както го искам, имам проблем. Убедена съм, че това не е само моят начин на мислене. Учат ни как е драматично взжно в каква гимназия ще влезеш, какво ще учиш в университета, как ако веднага не станеш супер добър и успешен, едва ли не си се провалил. Не знам как е в другите сфери, но това из Натфиз/ПостНатфиз въздуха се усеща с угнетяваща тежест. Ако веднага не ти потръгнат нещата, явно не ставаш. Мисля, че идеята е достатъчно проста, няма да се обяснявам повече.
Какво и как се промени, и защо отгоре на поста ми пише Хората? Защото ми олекна жестоко след този един месец ходене и то не заради хубавата природа. А заради хората, покрай които си дадох сметка, че може да се гледа и по друг начин на времето, което ни е дадено.
Срещнах такива, които на 30 години започваха да учат нещо абсолютно ново или на 40 зарязваха супер стабилната си работа, за да се посветят на друго, което според тях има повече смисъл в човешко или духовно отношение. Хора, сменили 4-5 професии, докато разберат какво искат. Трети, които просто са си взели една година отпуск от всичко,за да забавят темпото и да излязат от матрицата. И те не бяха някакви безумци или изключения от правилата. Хиляди хора правят така, но докато не ги срещнеш и не си поговориш с тях някакси не усещаш лекотата, която излъчват. Поживели на повечко места и видели повече свят, някои от тях ми донесоха вътрешната свобода дори само да си помисля, че не всичко е фатално и на всяка цена. Може би ако не си част от даден модел на живеене, не си направен за него и не би бил щастлив дори да ти се случи? И още хиляди и хиляди въпроси ми се плиснаха из главата, давайки си сметка колко сме си пуснали капаците и като хамстерчета въртим една въртележка и не поглеждаме настрани. Щеш не щеш ежеднвено губиш гледни точки и смаляваш хоризонта на погледа си, защото няма кой да ти каже нещо различно от това, което виждаш.
Не казвам, че да отидеш в северна Испания и да бродиш из чукарите с други като теб е единствения начин да си отвориш очите. Всяка среща с хора с друга култура и разбирания би имала същия ефект ако си го потърсиш и му се поддадеш. Просто Камино беше моят начин.И затова за него си пиша, и него препоръчвам, и за него благодаря :)))
сряда, 6 май 2015 г.
Чудеса
Питат ме разни хора с големи очаквания: "Случиха ли ти се някакви чудеса по пътя?"
Да ми дадат дефиниция за чудо, да им отговоря. Но засега такава май няма. Всичко може да е чудо и нищо може да не е чудо. Разбирай - ако имаш сетива за тия неща.
Не религиозни подбуди ме поведоха към Сантяго. Но бях убедена, че няма как зарядът на толкова хора, отправени в търсене на нещо по-голямо от тях, да не се отрази на местата, през които са минали, а съответно и на мен като поредния минаващ. Така че знаех, че около мен ще има хубава енергия, ако не друго.
Седмица след като бях тръгнала от Сен-Жан коленетe ми бях наистина в много окаяно състояние. Поредното ранно утро тръгнах от албергето към 6ч заедно с двама германци, с които бях повървяла предния ден, и с някакъв странен човек, който говореше прекалено добре английски и италиански, за да мога да определя от къде е. Поразсънихме се в приказки на зазоряване и немските машини продължиха бодро напред. Другият човек се оказа испанец и в този точно ден започваше своето Камино. Изобщо не бързаше и движихме дълго в моето темпо. Бил остеопат. Нямах идея какво е това и го минах метър, отдавайки го на някой пропуск в английския ми. Звучеше ми като някаква наука, но убий ме каква..ето каква.Говорихме си супер обстойно за литература, кино, история..Въобще много приятно ме изненада. Като разбра, че се движа като бабичка не заради чистата наслада на бавното живеене, предложи да ми помогне, и то с такава убеденост, сякаш нямаше по-лесно нещо от премахването на болката. Според него нищо страшно ми нямаше и щеше да ми мине за секунди. Ок, не бяха секунди, и не отведнъж, но определено ми подобри положението, и то в етап, в който мислех, че явно няма да ги бъде моите 800км. За още една седмица с негова помощ и с един-два ибупрофена, за да ми спрат възпалението, (тука ние ги пием за настинка от по 200мг, там се друсат жестоко - едно хапче е 400мг и затова отлагах до последно химията ;)) се върнах към човешки вид и се приближих до темпо, подхождащо на възрастта ми :Д Своеобразно чудо, бих казАла.
Смело бих вписала в категория "Чудеса" още доста неща. Сред тях и очевидното проявление на желанията ми и своевременните и бързи последвствия от всяко едно мое действие. Неща, които така или иначе ни се случват и в живота, но май рядко успяваме да направим връзката, защото не е толкова очебийна и магически веднагическа. Убедена съм, че каквото и да ни се случва има пряко отношение с нашите действия и мисли, просто не си даваме сметка за това. Ще дам един-два чисто практически примера, по-личните ще запазя за себе си, пък ако щете се трогвайте ;)
Три-четири дни не бях срещала хора, с които да намеря общ и вдъхновяващ език, а само такива, с които да си бъбря общи приказки. И си мрънкам на ум: "Колко щеше да е хубаво значи, да срещна днес някои интересни хора, с които да вечерям и да изпия чаша вино.." Половин час по-късно се шляя из поредното малко и замряло в жегата селце, в което ще спя. И от никъде изникват двама от най-чудесните хора, които срещнах по пътя и предлагат да седна при тях. Друг път ще разкажа за тях - сега само намигвам за връзката - желание-мисъл-случване. След вечерята с тях и всички идеи, които обменихме,и тревоги за живота, коиро споделихме, за първи път си помислих как не ми се връща в България. Толкова смислени и дейни бяха.
Свидетел на същите мигновени резултати бях и многократно в отношенията си с хората по Пътя. С някои не се разбирах и той естествено ме разделяше от тях.. С други усещах връзка сякаш се познаваме отдавна. В трети случаи, хора с които се разбирах, но към които си позволявах своеволно проявяване на грубост или просто "кисел характер", на мига ми обръщаха гръб и ми даваха ясно да разбера, че имам да уча още дълго как да се държа. Неща, които времето и хората около нас търпят по-дълго и така и не разбираме, че сами сме си виновни когато си тръгнат след време.
Нищо ново не казвам, нищо чудодейно нямаше по Пътя. Но сякаш времето беше кондензирано до своя максимум. Неща, които бих преживяла за половина година, се случиха за месец. Развитие в отношенията с хората, въпроси, отговори, болки, превъзмогвания и тн.
Към чудесата отнасям и рязкото чувство за принадлежност към всичко българско (добро и лошо) ,която започнах да изпитвам в последствие.
И задълбочаването на вярата ми. Но това е деликатна работа, не съм готова още да я изпиша ;) Чудо е, че се озовах в Катедралата в Сантяго де Компостела с ясното съзнание, че нещо по-голямо от мен ме е завело там, макар и да не знам защо.
Такива ми ти работи. Чудесии.
Цял живот се запознавам с хора и се усмихвам вежливо на предвидимите им шеги относно "Алиса, приятно ми е". Юли 2014та си бях на мястото, тялото си догони приказката. Предстои Огледалния свят, предполагам :)))
Да ми дадат дефиниция за чудо, да им отговоря. Но засега такава май няма. Всичко може да е чудо и нищо може да не е чудо. Разбирай - ако имаш сетива за тия неща.
Не религиозни подбуди ме поведоха към Сантяго. Но бях убедена, че няма как зарядът на толкова хора, отправени в търсене на нещо по-голямо от тях, да не се отрази на местата, през които са минали, а съответно и на мен като поредния минаващ. Така че знаех, че около мен ще има хубава енергия, ако не друго.
Седмица след като бях тръгнала от Сен-Жан коленетe ми бях наистина в много окаяно състояние. Поредното ранно утро тръгнах от албергето към 6ч заедно с двама германци, с които бях повървяла предния ден, и с някакъв странен човек, който говореше прекалено добре английски и италиански, за да мога да определя от къде е. Поразсънихме се в приказки на зазоряване и немските машини продължиха бодро напред. Другият човек се оказа испанец и в този точно ден започваше своето Камино. Изобщо не бързаше и движихме дълго в моето темпо. Бил остеопат. Нямах идея какво е това и го минах метър, отдавайки го на някой пропуск в английския ми. Звучеше ми като някаква наука, но убий ме каква..ето каква.Говорихме си супер обстойно за литература, кино, история..Въобще много приятно ме изненада. Като разбра, че се движа като бабичка не заради чистата наслада на бавното живеене, предложи да ми помогне, и то с такава убеденост, сякаш нямаше по-лесно нещо от премахването на болката. Според него нищо страшно ми нямаше и щеше да ми мине за секунди. Ок, не бяха секунди, и не отведнъж, но определено ми подобри положението, и то в етап, в който мислех, че явно няма да ги бъде моите 800км. За още една седмица с негова помощ и с един-два ибупрофена, за да ми спрат възпалението, (тука ние ги пием за настинка от по 200мг, там се друсат жестоко - едно хапче е 400мг и затова отлагах до последно химията ;)) се върнах към човешки вид и се приближих до темпо, подхождащо на възрастта ми :Д Своеобразно чудо, бих казАла.
Смело бих вписала в категория "Чудеса" още доста неща. Сред тях и очевидното проявление на желанията ми и своевременните и бързи последвствия от всяко едно мое действие. Неща, които така или иначе ни се случват и в живота, но май рядко успяваме да направим връзката, защото не е толкова очебийна и магически веднагическа. Убедена съм, че каквото и да ни се случва има пряко отношение с нашите действия и мисли, просто не си даваме сметка за това. Ще дам един-два чисто практически примера, по-личните ще запазя за себе си, пък ако щете се трогвайте ;)
Три-четири дни не бях срещала хора, с които да намеря общ и вдъхновяващ език, а само такива, с които да си бъбря общи приказки. И си мрънкам на ум: "Колко щеше да е хубаво значи, да срещна днес някои интересни хора, с които да вечерям и да изпия чаша вино.." Половин час по-късно се шляя из поредното малко и замряло в жегата селце, в което ще спя. И от никъде изникват двама от най-чудесните хора, които срещнах по пътя и предлагат да седна при тях. Друг път ще разкажа за тях - сега само намигвам за връзката - желание-мисъл-случване. След вечерята с тях и всички идеи, които обменихме,и тревоги за живота, коиро споделихме, за първи път си помислих как не ми се връща в България. Толкова смислени и дейни бяха.
Свидетел на същите мигновени резултати бях и многократно в отношенията си с хората по Пътя. С някои не се разбирах и той естествено ме разделяше от тях.. С други усещах връзка сякаш се познаваме отдавна. В трети случаи, хора с които се разбирах, но към които си позволявах своеволно проявяване на грубост или просто "кисел характер", на мига ми обръщаха гръб и ми даваха ясно да разбера, че имам да уча още дълго как да се държа. Неща, които времето и хората около нас търпят по-дълго и така и не разбираме, че сами сме си виновни когато си тръгнат след време.
Нищо ново не казвам, нищо чудодейно нямаше по Пътя. Но сякаш времето беше кондензирано до своя максимум. Неща, които бих преживяла за половина година, се случиха за месец. Развитие в отношенията с хората, въпроси, отговори, болки, превъзмогвания и тн.
Към чудесата отнасям и рязкото чувство за принадлежност към всичко българско (добро и лошо) ,която започнах да изпитвам в последствие.
И задълбочаването на вярата ми. Но това е деликатна работа, не съм готова още да я изпиша ;) Чудо е, че се озовах в Катедралата в Сантяго де Компостела с ясното съзнание, че нещо по-голямо от мен ме е завело там, макар и да не знам защо.
 |
| Вана, инсталирана посред нищото. Прокаран е и маркуч, за да се напояват животните. Чудни хора ;) |
.jpg)  |
| Чудо е след 5 часа без едно дърво със сянка и температура над 35 градуса, да намериш полянка с чешмичка, тревичка и сянка ;) Или е щастие. Или и двете заедно ;) |
събота, 25 април 2015 г.
Лекота
Има нещо адски освобождаващо в това да носиш 3 тениски в продължение на един месец.
Като типична жена, която никога няма какво да облече от този скапан гардероб, в който няма място за нищо, не мислех, че мога да стегна багаж,който да побере всичко нужно и да не ми ОТКИНЕ раменете. Оказа се по-лесно от очакваното и мога да кажа, че в периода 7.07.2014-0708.2014, аз бях човекът с най-лека раница по Пътя.
Преди това пътуване не помня случай да не ми е пукало как изглеждам. Дори с най-широките и провлачени дънки да излизам, все в мойта си глава съм си мислила, че съм съчетала добре нещата и външния ми вид не е под едно приемливо стилно ниво. Защото има значение,нали. Дори не говоря сега за актьорската си суета, а само за чисто женската ми такава.
И ето ме, тръгвам с три потника, едни къси панталони, един клин, една блуза с дълъг ръкав, един полар и 2 големи шала. И с ясното съзнание, че за едни 30 дена ще ми е напълно безразлично кой как ще погледне на вида ми. С тази незаинтересована смелост си купих и ярко цикламени крокчета, защото бяха моя номер и така или иначе това са най-грозните обувки на света, защо пък да не са и в ужасен цвят?? (но както бях прочела и опитът ми сам оправда - най-щадящите когато имаш по 4-5 мазолести мехура на всяко стъпало). За това, последното, с цвета, малко съжалих, защото сега на всички снимки в цял ръст, които имам от пътуването, се вижда тази цигания :D
Ясно ми е, че тази тема като цяло звучи доста битова и незначителна, да не кажем дори, че може да е абсолютното празнословие. Но има едно нещо, което се роди като усещане в мен следствие на изключване на фактора "Външен вид" от живота ми, макар и за месец.
Лекота. Безметежната лекота на това, че можеш да не се занимаваш с обвивката си ежедневно. Изхождам лично от себе си, с ясното съзнание, че други хора сигурно отдавна са отхвърлили тази обремененост, но за мен си беше ново преживяване ;)
Тази лекота първо беше външна, после лека-полека се настани удобно и отвътре.
Не говоря за физическите усилия.Никога не съм прала на ръка толкова, колкото в този месец. Все пак - всеки ден, всичко, което си носил в продължение на 7-8 часа в жегата. Доста пот по пътя се излива. Ако не изсъхне,на другия ден закачаш гащите и чорапите на раницата и давай нататък, дреме ти кой ще ги види ;)
Но някакси колкото повече спира обвивката да има значение, толкова повече и маската, която си носим всеки ден почва да се олющва тук и там. Защо да пазя собствените си предразсъдъчни модели на поведение, след като така и така нищо не ме прави външно да изглеждам по един или друг по-специален начин? Много е странен този процес. Мисля, че го осъзнах доста време след като се върнах в България. Но много пъти ми се случваше в общуването си с хората по Камино, да реагирам по неочакван за мен начин. Понякога това водеше до хубави неща, друг път не толкова. Но със сигурност доста по-прямо и искрено. С днешна дата мога да кажа, че особено в личните си отношения,като че ли повече имам смелостта да се изправя пред близки хора, без "броня", и да си кажа нещата както ги чувствам. Без страх от отхвърляне, игри, заобикалки и намеци. Няма да преувелича ако кажа, че някои хора се плашат и отдръпват. Не смятам обаче да се връщам назад ;)
Особена е тази връзка, отвън навътре. Може да е нелогична или да звучи неправдоподобно, но съм убедена, че я има. Битът ни стяга душичките и ни бичува уж само външно с дребната ни суета. А вътре какво ставало, кой да знае? ;)
Естествено, че днес сутринта се чудих какво да облека. София, 21ви век, на 25 съм.Искам и да изглеждам добре.
|
| Принадлежности за месец време :)) |
вторник, 14 април 2015 г.
Хората (1)
Споменах някъде из началните постове, че Камино не би било пълноценно изживяване без хората по него. Силно държа на това си изказване. Една от големите изненади за мен бяха корейците.
В началото отново ми е нужен малко контекст.
Корейци, Японци, Китайци за мен винаги са били еднородна маса от дребни хорица с дръпнати очи, чиито физиономии трудно разграничавам. За културните им различия разбира се бях чувала, както и за политическото положение в различните страни, но когато видя групи туристи с фотоапарати на Народен, все ще си помисля - китайци.
Много е сладко как се смеем на клипчета с американци, които не знаят кое къде е в Европа. А колко знаем ние за Азия..?
Та, по пътя беше пълно с корейци. Южнокорейци, разбира се, в Северна Корея не ми се и мисли какво им е. И всичките, ах! - ужасно общителни. Както се изразявам и в другите ми постове в този блог, предполагам се усеща, че особено в първите си дни по пътя, последното, което ми се правеше, беше да си бъбря с вечно ведрите малки човечета, чийто английски и без това едва разбирах. Още след края на първия ми ден (онзи с дъжда и прекосяването на планината) се сблъсках с корейската инвазия. На леглото над мен - разговорлив представител номер едно. Веднага : Колко време ти отне първия ден? Откъде си? Защо сама? Защо пиеш упсарин? Защо нямаш щеки?Имаш като моите крокчета! (това с крокчетата..е една дълга тема, неминуемо ще и отделя цял пост ;)), и тн, и тн. Порой от въпроси и безмерно желание за общуване. Наистина човекът говореше неразбираемо английски и все си мислех, че като три пъти не му схвана въпроса, все ще се откаже.Но не. Е, госпожица предразсъдък тотално игнорира поривите за комуникация ("Тръгнала съм сама по Пътя, толкова ли не се усеща, че имам нужда от уединение?!!). А всъщност той си беше много добронамерен и отворен към целия този непознат нему свят. След известно време се засякохме по пътя и виждайки ме как се мъча куцукайки, държеше да ми обясни колко неправилно ходя с едната си тояжка и как трябва да си намеря още една и равномерно да разпределям тежестта. Отново не можахме да намерим общ език. ("Той ще ми каже как да се движа").
Истината обаче е,че въпреки че с него не можах да се разбера, корейците се оказаха страхотни. Първо на първо - машини. Те и германците бяха най-бързите и в най-добра кондиция. Физически добре, дисциплинирани, екипирани както си трябва...Малко повече туристически дух и бързина, отколкото като че ли наслада от преживяването, но това се е въпрос на лична нагласа. Срещнах може би около 10-15 души в различни етапи на Пътя и срещите с всички бяха много интересни.
Втора "корейска" среща - цяло семейство. Беше някъде към 5ти - 6ти ден от мъчителното ми провлачване по Пътя. Подпирам се с тояжката, бавно, бавно..присядам тук и там, хапвам някоя ябълка..и поне три пъти за един ден ме подминават 4ма корейци (семейство, както тогава реших - двама мъже и две жени, едната по млада). Как така хем съм бавна, хем три пъти ме подминават? Ами хората сядат на разни места, обядват, почиват си, после пак тръгват, разглеждат разни селца и градчета. Аз в този етап не можех да си го позволя, защото ако спирах за повече от 10-15 минути..никога нямаше да стигна до следващото място ;)
Както и да е, всеки път като ме подминат, ми се усмихват, питат как съм, и добавят едни мили съжалителни усмивки . В началото ми се струваше много нелепо да ме съжаляват групичка ухилени до уши корейци, но си дадох сметка, че са чистосърдечни. Освен това се запознахме (Няма да споменавам колко ги впечатли като казах, че се занимавам с театър.У нас това рядко буди възхищение, а пък те хората, много се развълнуваха) и всеки път, когато ме видеха, отдалеч крещяха в хор "Alissa!Alissa!How are you?Does it hurt??" (естествено с безумно смешния си акцент :))
И започна да ми става мило. В крайна сметка бях тръгнала сама и до този момент никой не ме бе питал толкова пъти и толкова загрижено как съм.Че и да ми се радва на 5ия път, в който ме вижда в рамките на един ден.
В един от силно-болезнените си дни реших да опитам нещо, с което мисля жестоко ги фрапирах. Първо, че отказах да ми дадат от своите мазила (така или иначе вече имах поне три вида кремове по коленете си, едва ли 4ти щеше да ме избави от мъките). Второ, реших да се обърна към неконвенционалната медицина, сещайки се за нещо, което ми беше казала моя приятелка, бивша балерина.(Винченцо, Благодаря!) Сурови картофи. Да. Сядам си на централното площадче в едно от градчетата, и започвам да си увивам коленете с нарязани картофи и найлончета като най-отгоре пристягам с наколенки. Няма да забравя как ме гледаха тогава милите корейци, кой знае за какъв неандерталец са ме взели :)) Но картофите наистина облечкаваха за известно време. И по странен начин ме сближиха с тях. Дори в недоумението им виждах някаква проява на симпатия.
В последствие се оказа, че не са семейство, просто в някакъв момент се срещнали и се движили заедно, защото са в едно темпо, от една страна и тн. И когато трима от тях решиха да хващат рейс до някъде..аз се заговорих повече с тази, която остана сама. Оказа се на 23 и със страхотно чувство за хумор. Наистина прекрасна малка откачалка, с която бързо намерихме общ език. С нея и още няколко хора, които срещнахме така и не се включихме в някакви по-големи компании, сформирани по пътя, но винаги ни беше много хубаво да се смеем заедно. Тя беше по-бърза и обикновено се срещахме направо следобед в града, до който знаехме, че и 2те ще вървим, и вечеряхме заедно. Към края на 2та ми седмица спрях за един ден почивка в Бургос,а тя не, и така я изгубих до стигането ми в Сантяго. Там се видяхме пак и си бъбрихме, за всичко станало през времето когато не сме се виждали. Много и се радвах и бих казала, че за първи път за толкова кратко време така се привързвах към някого. И някои малки, типични корейски неща в нея ме накараха сякаш да погледна по друг начин на всички им.
Когато за първи път се впуснах да я прегърна в пристъп на някаква радост, усетих как се сепна и се вцепени на място. Въобще не си бях дала сметка за нещо, което тя после ми обясни. Те никога не правели така. Като цяло не било прието толкова физическа близост, рядко се целували по бузата дори.И тя не знаеше как да реагира. Не споделяли открито чувства и емоции, особено пък на публични места. Стана ми даже малко мъчно за това прекрасно малко същество, което не е свикнало да му се мятат на врата като го видят. ( Тук се усмихвам мислено на всеки път, в който видя любимите си момичета и се вика силно, и са прегръдки, и са целувки :))
Разбрах колко забързано живеят, колко много работят всички, колко различни социални норми на поведение спазват, колко натясно живеят в Сеул, какви са отношенията им с другите страни около тях и колко трудно история са имали и те. Цял нов свят, признавам си. Много ми беше хубаво да го открия.
Друга малка корейка на пътя пък беше на път да се разплаче, когато с един испанец в продължение на няколко часа в един горещ ден се шегувахме, че сме крадци, които покръстват хората по Пътя с тянхото про-екологично-католическо движение. Пълни безсмислици, но толкова наивност имаше в тази душа, че сърцето да ти се пръсне. Бяха и откраднали обувките в последното алберге, а пък приятелите и бяха много напред и нямаше друг избор, освен да се движи с нас.Така че свикна с нелепото ни чувство за хумор и се смяхме дълго и напоително заедно. Стигнахме дотам да се обаждаме на брат и в Корея, за да му кажем да я остави да прави каквото и е на сърце (Човекът я кара да учи нещо, което не иска, и тя се подчинява, такива са им семейните отношения). Не се свързахме, но тя ни разказа, как е тръгнала към Сантяго, за да си намери гадже. Ако може да е висок, холандец или немец. (В сравнение с другите корейци тя май наистина беше по-висока..) И пак ми стана хем мило, хем мъчно. Искрено момиче, с две шапки против слънце, крокчета вместо обувки и раница колкото дамската ми чанта. Накрая на деня ние останахме в едно градче, а тя продължи още напред, за да си настигне приятелите. И ни даде по една малка нокторезачка-сувенир в пликче с нейното име. За спомен. И защото сме я били развеселили когато и било тъжно заради обувките.
Много сърдечност имаше в тези корейци. И като цяло по Пътя.
Срещнах още от тях, сутрин винаги си готвеха ориз - момчета, момичета, бързи, усмихнати, различни, странни, сладки.
Никога повече няма да казвам, че не мога да ги различавам. Дръпнатите човечета са си цяла друга вселена.
Soojin! :))
В началото отново ми е нужен малко контекст.
Корейци, Японци, Китайци за мен винаги са били еднородна маса от дребни хорица с дръпнати очи, чиито физиономии трудно разграничавам. За културните им различия разбира се бях чувала, както и за политическото положение в различните страни, но когато видя групи туристи с фотоапарати на Народен, все ще си помисля - китайци.
Много е сладко как се смеем на клипчета с американци, които не знаят кое къде е в Европа. А колко знаем ние за Азия..?
Та, по пътя беше пълно с корейци. Южнокорейци, разбира се, в Северна Корея не ми се и мисли какво им е. И всичките, ах! - ужасно общителни. Както се изразявам и в другите ми постове в този блог, предполагам се усеща, че особено в първите си дни по пътя, последното, което ми се правеше, беше да си бъбря с вечно ведрите малки човечета, чийто английски и без това едва разбирах. Още след края на първия ми ден (онзи с дъжда и прекосяването на планината) се сблъсках с корейската инвазия. На леглото над мен - разговорлив представител номер едно. Веднага : Колко време ти отне първия ден? Откъде си? Защо сама? Защо пиеш упсарин? Защо нямаш щеки?Имаш като моите крокчета! (това с крокчетата..е една дълга тема, неминуемо ще и отделя цял пост ;)), и тн, и тн. Порой от въпроси и безмерно желание за общуване. Наистина човекът говореше неразбираемо английски и все си мислех, че като три пъти не му схвана въпроса, все ще се откаже.Но не. Е, госпожица предразсъдък тотално игнорира поривите за комуникация ("Тръгнала съм сама по Пътя, толкова ли не се усеща, че имам нужда от уединение?!!). А всъщност той си беше много добронамерен и отворен към целия този непознат нему свят. След известно време се засякохме по пътя и виждайки ме как се мъча куцукайки, държеше да ми обясни колко неправилно ходя с едната си тояжка и как трябва да си намеря още една и равномерно да разпределям тежестта. Отново не можахме да намерим общ език. ("Той ще ми каже как да се движа").
Истината обаче е,че въпреки че с него не можах да се разбера, корейците се оказаха страхотни. Първо на първо - машини. Те и германците бяха най-бързите и в най-добра кондиция. Физически добре, дисциплинирани, екипирани както си трябва...Малко повече туристически дух и бързина, отколкото като че ли наслада от преживяването, но това се е въпрос на лична нагласа. Срещнах може би около 10-15 души в различни етапи на Пътя и срещите с всички бяха много интересни.
Втора "корейска" среща - цяло семейство. Беше някъде към 5ти - 6ти ден от мъчителното ми провлачване по Пътя. Подпирам се с тояжката, бавно, бавно..присядам тук и там, хапвам някоя ябълка..и поне три пъти за един ден ме подминават 4ма корейци (семейство, както тогава реших - двама мъже и две жени, едната по млада). Как така хем съм бавна, хем три пъти ме подминават? Ами хората сядат на разни места, обядват, почиват си, после пак тръгват, разглеждат разни селца и градчета. Аз в този етап не можех да си го позволя, защото ако спирах за повече от 10-15 минути..никога нямаше да стигна до следващото място ;)
Както и да е, всеки път като ме подминат, ми се усмихват, питат как съм, и добавят едни мили съжалителни усмивки . В началото ми се струваше много нелепо да ме съжаляват групичка ухилени до уши корейци, но си дадох сметка, че са чистосърдечни. Освен това се запознахме (Няма да споменавам колко ги впечатли като казах, че се занимавам с театър.У нас това рядко буди възхищение, а пък те хората, много се развълнуваха) и всеки път, когато ме видеха, отдалеч крещяха в хор "Alissa!Alissa!How are you?Does it hurt??" (естествено с безумно смешния си акцент :))
И започна да ми става мило. В крайна сметка бях тръгнала сама и до този момент никой не ме бе питал толкова пъти и толкова загрижено как съм.Че и да ми се радва на 5ия път, в който ме вижда в рамките на един ден.
В един от силно-болезнените си дни реших да опитам нещо, с което мисля жестоко ги фрапирах. Първо, че отказах да ми дадат от своите мазила (така или иначе вече имах поне три вида кремове по коленете си, едва ли 4ти щеше да ме избави от мъките). Второ, реших да се обърна към неконвенционалната медицина, сещайки се за нещо, което ми беше казала моя приятелка, бивша балерина.(Винченцо, Благодаря!) Сурови картофи. Да. Сядам си на централното площадче в едно от градчетата, и започвам да си увивам коленете с нарязани картофи и найлончета като най-отгоре пристягам с наколенки. Няма да забравя как ме гледаха тогава милите корейци, кой знае за какъв неандерталец са ме взели :)) Но картофите наистина облечкаваха за известно време. И по странен начин ме сближиха с тях. Дори в недоумението им виждах някаква проява на симпатия.
В последствие се оказа, че не са семейство, просто в някакъв момент се срещнали и се движили заедно, защото са в едно темпо, от една страна и тн. И когато трима от тях решиха да хващат рейс до някъде..аз се заговорих повече с тази, която остана сама. Оказа се на 23 и със страхотно чувство за хумор. Наистина прекрасна малка откачалка, с която бързо намерихме общ език. С нея и още няколко хора, които срещнахме така и не се включихме в някакви по-големи компании, сформирани по пътя, но винаги ни беше много хубаво да се смеем заедно. Тя беше по-бърза и обикновено се срещахме направо следобед в града, до който знаехме, че и 2те ще вървим, и вечеряхме заедно. Към края на 2та ми седмица спрях за един ден почивка в Бургос,а тя не, и така я изгубих до стигането ми в Сантяго. Там се видяхме пак и си бъбрихме, за всичко станало през времето когато не сме се виждали. Много и се радвах и бих казала, че за първи път за толкова кратко време така се привързвах към някого. И някои малки, типични корейски неща в нея ме накараха сякаш да погледна по друг начин на всички им.
Когато за първи път се впуснах да я прегърна в пристъп на някаква радост, усетих как се сепна и се вцепени на място. Въобще не си бях дала сметка за нещо, което тя после ми обясни. Те никога не правели така. Като цяло не било прието толкова физическа близост, рядко се целували по бузата дори.И тя не знаеше как да реагира. Не споделяли открито чувства и емоции, особено пък на публични места. Стана ми даже малко мъчно за това прекрасно малко същество, което не е свикнало да му се мятат на врата като го видят. ( Тук се усмихвам мислено на всеки път, в който видя любимите си момичета и се вика силно, и са прегръдки, и са целувки :))
Разбрах колко забързано живеят, колко много работят всички, колко различни социални норми на поведение спазват, колко натясно живеят в Сеул, какви са отношенията им с другите страни около тях и колко трудно история са имали и те. Цял нов свят, признавам си. Много ми беше хубаво да го открия.
Друга малка корейка на пътя пък беше на път да се разплаче, когато с един испанец в продължение на няколко часа в един горещ ден се шегувахме, че сме крадци, които покръстват хората по Пътя с тянхото про-екологично-католическо движение. Пълни безсмислици, но толкова наивност имаше в тази душа, че сърцето да ти се пръсне. Бяха и откраднали обувките в последното алберге, а пък приятелите и бяха много напред и нямаше друг избор, освен да се движи с нас.Така че свикна с нелепото ни чувство за хумор и се смяхме дълго и напоително заедно. Стигнахме дотам да се обаждаме на брат и в Корея, за да му кажем да я остави да прави каквото и е на сърце (Човекът я кара да учи нещо, което не иска, и тя се подчинява, такива са им семейните отношения). Не се свързахме, но тя ни разказа, как е тръгнала към Сантяго, за да си намери гадже. Ако може да е висок, холандец или немец. (В сравнение с другите корейци тя май наистина беше по-висока..) И пак ми стана хем мило, хем мъчно. Искрено момиче, с две шапки против слънце, крокчета вместо обувки и раница колкото дамската ми чанта. Накрая на деня ние останахме в едно градче, а тя продължи още напред, за да си настигне приятелите. И ни даде по една малка нокторезачка-сувенир в пликче с нейното име. За спомен. И защото сме я били развеселили когато и било тъжно заради обувките.
Много сърдечност имаше в тези корейци. И като цяло по Пътя.
Срещнах още от тях, сутрин винаги си готвеха ориз - момчета, момичета, бързи, усмихнати, различни, странни, сладки.
Никога повече няма да казвам, че не мога да ги различавам. Дръпнатите човечета са си цяла друга вселена.
Soojin! :))
Мисля, че ни трябва малко повече от любопитството им към света. И от доброжелателството.
неделя, 5 април 2015 г.
Първа "мъдра" мисъл
Никога не съм си водила дневник. Тефтерче с дневни задачи, тефтерче с любима поезия, тетрадки, листове..но никога личен дневник. Как така да пиша какво правя и как се чувствам?!Вечер? Преди лягане? Никакъв шанс.
Затова и не ми е и хрумвало да тръгна да нося тефтер по пътя.
Аз пътеводител нямах, пък къде ти тефтер.
*Лирическо отклонение още на трети ред - как се ориентирах без пътеводител? Ами четях гайдовете на хората наоколо. Все пак е хубаво от време на време да знаеш какво предстои по пътя, понякога в чисто битов план. А когато роптаеха, че им тежали много раниците, прибягвах до това, принудително да късам страниците на гайдовете им дотам докъде вече беше извървяно. Признавам, някои много драматично го понасяха. Аз самата имам личен печат на всичките си книги и не мога и да си представя да скъсам някоя. Но условията бяха екстремни, това е Камино де Сантяго, все пак ;)
Между другото никой не се оплака когато установи, че се ходи доста по-леко с пътеводител, лишен от твърдите си (?!) корици и 50-100 гланцирани страници по-малко.*
Все пак нещо в мен ме беше накарало да взема химикалка и десетина бели листа формат А4.
И първото нещо, което написах на един от тях беше следното прозрение:
"Когато няма на кого да мрънкаш - не мрънкаш."
Това кратичко съждение със сигурност не е новост за повечето хора. Но за мен, пословично мрънкало, разглезено от вниманието на близки хора, си беше направо първият лично достигнат афоризъм.
*Лирично отклонение N2 - тук се надявам приятелите ми да ме опровергаят и да напишат някой мил коментар, че всъщност не съм била чак толкова тежък случай. *
Та това първо надраскано изречение (сякаш пък и имаше шанс да го забравя) стана нещо като лайт мотив на първата ми седмица по Пътя. Пак казвам - беше бавна и самотна седмица, защото буквално се влачех по пътеки и чукари. Все с разни хора се заговарях, но никой не му се ходеше с такова темпо, особено когато жегата се върна и ни припомни, че сме в Испания през Юли. След като си дадох сметка, че не е полезно да мрънкам сама на себе си (било то наум, или гласно), просто спрях да го правя. Това беше като да открия, че притежавам супер сила. НеМрънкането. Немрънкащата Алиса. СуперНеМрънАлис. И така нататък. Тогава не съм мислила за име, но сега идеята е на ръба да ме опияни.
С тази супер сила се появиха следните няколко супер под-сили, които ме върнаха към това да забелязвам къде ходя и дори да изпитвам удоволствие въпреки болезненото придвижване. Първа (и най-ефективна) под-сила: Пеене. Ах, Божке, няма такъв кеф.
Винаги съм имала притеснения да пея пред хора и най-вече комплекс, че не мога. В следствие на който наистина хич не ми се получаваше. Натфиз не помогна за преодоляването му. Частните уроци по пеене..може би все пак ми дадоха малко увереност. Но в никакъв случай не съм изпитвала удоволствие от акта на пеене, дори когато по думи на околните се е получавало добре. Грешна пътечке надолу през гората - Благодаря ти. Ти направи чудото. И като се почна едно пеене!
Вярвате или не..като пееш и по-малко боли.
(Това сигурно хората също отдавна го знаят, но отново оправдавам заглавието на блога си. Някой да си пее с цяло гърло на висок глас, вървейки по Графа? Онзи лудичкият с ярко орнажевата жилетка и слушалките не се брои.)
Не знам защо и как, но главно ме изби на български народни песни. На всичките три народни песни, които знаех по това време. Пеех си ги в продължение на часове. Аз, природата наоколо и народни песни. Идилия.
Имаше и три момчета, които пееха на френски вървейки. Но репертоарът им се състоеше главно от разни псалми и молитви, и понякога ме гледаха много странно. Та не съм сигурна, че са изпитвали същото като мен. Най-малкото бяха с доста бърз ритъм и не мисля, че имаха физически болки за преодоляване. Често се разминавахме първите дни и дори когато ги поздравявах или предлагах да ги почерпя с нещо, което си носех за из път, бяха изключително некомуникативни и лошо гледащи. Може пък Йовано, Йованке да не им е допаднала.
Много се отклоних от темата за дневника. А има и още под-супер сили за споменаване.Ще се завърна все пак доколкото мога по същество откъдето тръгнах, пък за останалите сили - в друг момент.
Това за мрънкането беше първата мисъл. На следващия ден помня, че имах втора, също доста значима, но трябва да се разровя из листовете и да я намеря. От мисъл на мисъл се стигна до срещата ми с една унгарка, която почти ме принуди да си водя дневник за всеки ден от Камино. Бойна,стегната, 50+, учителка по английски, три пъти по бърза от мен. Вечеряхме няколко пъти с нея, всеки път беше адски забавно. И когато вечер всеки си взимаше времето за себе си преди лягане, тя с лек укор и нелека взискателност ме питаше дали съм писала днес. Нямах избор освен като добра ученичка да си изпиша деня. Листовете свършиха бързо и писането продължи хаотично в "Бележки" на телефона. Тези дни ще ги поразгледам, че смених устрийството и не са ми под ръка.
Ученето по Пътя се случва на доста бързи обороти, искаш или не.
Затова и не ми е и хрумвало да тръгна да нося тефтер по пътя.
Аз пътеводител нямах, пък къде ти тефтер.
*Лирическо отклонение още на трети ред - как се ориентирах без пътеводител? Ами четях гайдовете на хората наоколо. Все пак е хубаво от време на време да знаеш какво предстои по пътя, понякога в чисто битов план. А когато роптаеха, че им тежали много раниците, прибягвах до това, принудително да късам страниците на гайдовете им дотам докъде вече беше извървяно. Признавам, някои много драматично го понасяха. Аз самата имам личен печат на всичките си книги и не мога и да си представя да скъсам някоя. Но условията бяха екстремни, това е Камино де Сантяго, все пак ;)
Между другото никой не се оплака когато установи, че се ходи доста по-леко с пътеводител, лишен от твърдите си (?!) корици и 50-100 гланцирани страници по-малко.*
Все пак нещо в мен ме беше накарало да взема химикалка и десетина бели листа формат А4.
И първото нещо, което написах на един от тях беше следното прозрение:
"Когато няма на кого да мрънкаш - не мрънкаш."
Това кратичко съждение със сигурност не е новост за повечето хора. Но за мен, пословично мрънкало, разглезено от вниманието на близки хора, си беше направо първият лично достигнат афоризъм.
*Лирично отклонение N2 - тук се надявам приятелите ми да ме опровергаят и да напишат някой мил коментар, че всъщност не съм била чак толкова тежък случай. *
Та това първо надраскано изречение (сякаш пък и имаше шанс да го забравя) стана нещо като лайт мотив на първата ми седмица по Пътя. Пак казвам - беше бавна и самотна седмица, защото буквално се влачех по пътеки и чукари. Все с разни хора се заговарях, но никой не му се ходеше с такова темпо, особено когато жегата се върна и ни припомни, че сме в Испания през Юли. След като си дадох сметка, че не е полезно да мрънкам сама на себе си (било то наум, или гласно), просто спрях да го правя. Това беше като да открия, че притежавам супер сила. НеМрънкането. Немрънкащата Алиса. СуперНеМрънАлис. И така нататък. Тогава не съм мислила за име, но сега идеята е на ръба да ме опияни.
С тази супер сила се появиха следните няколко супер под-сили, които ме върнаха към това да забелязвам къде ходя и дори да изпитвам удоволствие въпреки болезненото придвижване. Първа (и най-ефективна) под-сила: Пеене. Ах, Божке, няма такъв кеф.
Винаги съм имала притеснения да пея пред хора и най-вече комплекс, че не мога. В следствие на който наистина хич не ми се получаваше. Натфиз не помогна за преодоляването му. Частните уроци по пеене..може би все пак ми дадоха малко увереност. Но в никакъв случай не съм изпитвала удоволствие от акта на пеене, дори когато по думи на околните се е получавало добре. Грешна пътечке надолу през гората - Благодаря ти. Ти направи чудото. И като се почна едно пеене!
Вярвате или не..като пееш и по-малко боли.
(Това сигурно хората също отдавна го знаят, но отново оправдавам заглавието на блога си. Някой да си пее с цяло гърло на висок глас, вървейки по Графа? Онзи лудичкият с ярко орнажевата жилетка и слушалките не се брои.)
Не знам защо и как, но главно ме изби на български народни песни. На всичките три народни песни, които знаех по това време. Пеех си ги в продължение на часове. Аз, природата наоколо и народни песни. Идилия.
Имаше и три момчета, които пееха на френски вървейки. Но репертоарът им се състоеше главно от разни псалми и молитви, и понякога ме гледаха много странно. Та не съм сигурна, че са изпитвали същото като мен. Най-малкото бяха с доста бърз ритъм и не мисля, че имаха физически болки за преодоляване. Често се разминавахме първите дни и дори когато ги поздравявах или предлагах да ги почерпя с нещо, което си носех за из път, бяха изключително некомуникативни и лошо гледащи. Може пък Йовано, Йованке да не им е допаднала.
Много се отклоних от темата за дневника. А има и още под-супер сили за споменаване.Ще се завърна все пак доколкото мога по същество откъдето тръгнах, пък за останалите сили - в друг момент.
Това за мрънкането беше първата мисъл. На следващия ден помня, че имах втора, също доста значима, но трябва да се разровя из листовете и да я намеря. От мисъл на мисъл се стигна до срещата ми с една унгарка, която почти ме принуди да си водя дневник за всеки ден от Камино. Бойна,стегната, 50+, учителка по английски, три пъти по бърза от мен. Вечеряхме няколко пъти с нея, всеки път беше адски забавно. И когато вечер всеки си взимаше времето за себе си преди лягане, тя с лек укор и нелека взискателност ме питаше дали съм писала днес. Нямах избор освен като добра ученичка да си изпиша деня. Листовете свършиха бързо и писането продължи хаотично в "Бележки" на телефона. Тези дни ще ги поразгледам, че смених устрийството и не са ми под ръка.
Ученето по Пътя се случва на доста бързи обороти, искаш или не.
четвъртък, 2 април 2015 г.
Физическо възпитание
Колко му е да ги извървиш тия 800км?
Няколко реда за чисто физическата част на нещата и как първата ми сродна душа към Сантяго се оказа тояжката.
Прескачам първия ден, в който самолет, влак и рейс ме доставиха в Saint-Jean-Pied-de-port. Не че неволите не започнаха още оттогава, просто не са ми по темата за "Теглилата на тЕлото". Подробно обаче ще опиша обстоятелствата около първите знаци, че хич няма да ми е лесно в следващия един месец.
Към 18ч на един прекрасен ранно-юлски ден, се оказвам в малкото френско градче, в почти еуфорично състояние, което уви няма с кого да споделя. Така че, решавам да си легна рано, за да мога на другия ден да ги прекрача тези ми ти Пиринеи, тръгвайки в 06ч, свежа като краставичка. Беше още светло когато си легнах, да.
Оттам, до първата спирка в Испания (Roncesvalles), са 24км. Тръгва се от 200м надморска височина, качваш се на около 1400м и после слизаш до 900м. Тези числа на мене лично нищо не ми говореха. Знаех, че ще има да се катеря и после да слизам. Предишния ден си бях взела карта от туристическия офис и ми бяха обяснили основното. Най-важното беше, като стигна мястото, къде пътят се дели на две, да мина отдясно, а не отляво. Отляво е през гората и е прекалено стръмно.
След като противно на всичките ми въжделения и мечти за горещо испанско лято, в продължение на 7часа ме валя адският студен дъжд и бродих в разни мъгли, стигнах до въпросното разклонение откъдето се започваше слизането надолу. Ура, подсмихвам се аз, стига толкова катерене за днес. Има ли нужда да споменавам, че нямах адекватен дъждобран, нито щеки или пръчки? Мокра до кости и с блясък в очите хуквам надолу по лявата пътечка (!!). Докато коленете ми са крещяли вътрешно "КАКВО ПРАВИШ, ИДИОТЕ?!" се чудя защо ли няма никакви хора тука в гората. Какво пък, явно съм по-бърза.
Убедена съм, че този първи спринт, в който се усещах физически недосегаема беше най-глупавата ми постъпка по Пътя.
Както и да е, стигнах, суших всичко, което носех в продължение на часове, взех от дрехите, оставени от други хора в албергето, защото нямах НИЩО сухо, и друснах два упсарина, за да нямам мускулна треска на другия ден.
И, О чудо! Втори ден - Нищо ми нЕма.Мускулите ми са си супер, нищо никъде не ме боли, продължавам си с бодрия ритъм. Срещам разни хора по пътя, но не се попилявам в приказки, искам да си вървя сама, а и темпото ми е по-стегнато от на повечето, с които се засичам. Горе-долу същото разстояние съм си планувала - 25-26км, вече е и по-равно, не е толкова студено, всичко си е супер. Има-няма някакви 4-5км преди да стигна до следващото място, където ще спя, и усещам някакви странни болки в лявото коляно.3км преди крайната цел скоростта ми е половин крачка, половин охкане. Сама не си вярвам колко рязко стана. Компенсирам колкото мога с десния, куцукам и се оглеждам за някаква пръчка, която да използвам за подпора. Слава Богу, намерих една изоставена из храстите, леко крива, не много дебела, но спасителна тояжка.Учи се сега, Алиса, да ходиш с патерица. Три километра издаяних някак, подминаха ме всички, които аз бях изоставила по рано, но успях да стигна. Следващият ден - изненадите продължават - дясното коляно определено не му е било забавно да изнася цялата тежест миналия ден. И решава да прави бунт. И така. Третият ден от Камино де Сантяго се оказва началото на една куцукаща епопея. Засега толкоз.
С тояжката се разделих в Сантяго де Компостела.
Почти към края на пътуването тояжката ми малко се посчупи и я превързах с бинт, за да я спася :)))
Няколко реда за чисто физическата част на нещата и как първата ми сродна душа към Сантяго се оказа тояжката.
Прескачам първия ден, в който самолет, влак и рейс ме доставиха в Saint-Jean-Pied-de-port. Не че неволите не започнаха още оттогава, просто не са ми по темата за "Теглилата на тЕлото". Подробно обаче ще опиша обстоятелствата около първите знаци, че хич няма да ми е лесно в следващия един месец.
Към 18ч на един прекрасен ранно-юлски ден, се оказвам в малкото френско градче, в почти еуфорично състояние, което уви няма с кого да споделя. Така че, решавам да си легна рано, за да мога на другия ден да ги прекрача тези ми ти Пиринеи, тръгвайки в 06ч, свежа като краставичка. Беше още светло когато си легнах, да.
Оттам, до първата спирка в Испания (Roncesvalles), са 24км. Тръгва се от 200м надморска височина, качваш се на около 1400м и после слизаш до 900м. Тези числа на мене лично нищо не ми говореха. Знаех, че ще има да се катеря и после да слизам. Предишния ден си бях взела карта от туристическия офис и ми бяха обяснили основното. Най-важното беше, като стигна мястото, къде пътят се дели на две, да мина отдясно, а не отляво. Отляво е през гората и е прекалено стръмно.
След като противно на всичките ми въжделения и мечти за горещо испанско лято, в продължение на 7часа ме валя адският студен дъжд и бродих в разни мъгли, стигнах до въпросното разклонение откъдето се започваше слизането надолу. Ура, подсмихвам се аз, стига толкова катерене за днес. Има ли нужда да споменавам, че нямах адекватен дъждобран, нито щеки или пръчки? Мокра до кости и с блясък в очите хуквам надолу по лявата пътечка (!!). Докато коленете ми са крещяли вътрешно "КАКВО ПРАВИШ, ИДИОТЕ?!" се чудя защо ли няма никакви хора тука в гората. Какво пък, явно съм по-бърза.
Убедена съм, че този първи спринт, в който се усещах физически недосегаема беше най-глупавата ми постъпка по Пътя.
Както и да е, стигнах, суших всичко, което носех в продължение на часове, взех от дрехите, оставени от други хора в албергето, защото нямах НИЩО сухо, и друснах два упсарина, за да нямам мускулна треска на другия ден.И, О чудо! Втори ден - Нищо ми нЕма.Мускулите ми са си супер, нищо никъде не ме боли, продължавам си с бодрия ритъм. Срещам разни хора по пътя, но не се попилявам в приказки, искам да си вървя сама, а и темпото ми е по-стегнато от на повечето, с които се засичам. Горе-долу същото разстояние съм си планувала - 25-26км, вече е и по-равно, не е толкова студено, всичко си е супер. Има-няма някакви 4-5км преди да стигна до следващото място, където ще спя, и усещам някакви странни болки в лявото коляно.3км преди крайната цел скоростта ми е половин крачка, половин охкане. Сама не си вярвам колко рязко стана. Компенсирам колкото мога с десния, куцукам и се оглеждам за някаква пръчка, която да използвам за подпора. Слава Богу, намерих една изоставена из храстите, леко крива, не много дебела, но спасителна тояжка.Учи се сега, Алиса, да ходиш с патерица. Три километра издаяних някак, подминаха ме всички, които аз бях изоставила по рано, но успях да стигна. Следващият ден - изненадите продължават - дясното коляно определено не му е било забавно да изнася цялата тежест миналия ден. И решава да прави бунт. И така. Третият ден от Камино де Сантяго се оказва началото на една куцукаща епопея. Засега толкоз.
С тояжката се разделих в Сантяго де Компостела.
Почти към края на пътуването тояжката ми малко се посчупи и я превързах с бинт, за да я спася :)))
Комерсиално било?!
"Абе, то това е вече супер комерсиално, много хора го правят, не е толкова яко"
Така че нека има хора по пътя. Колкото повече - толкова повече. Благодаря ти, Мечо Пух, за мъдрите слова.
Мисля, че съм чула почти толкова такива изказвания, колкото и лайк-а съм имала на няколкото споделени във фейсбук снимки от пътуването. Като цяло тука така обичаме да си се мачкаме и подценявам едни други, че няма по-сладко от това да убиеш на някого ентусиазма. Поглеждам сега и себе си укорително, защото понякога също трудно се изключвам от киселеещата "критична" маса.
Факт е - в последните години много повече хора тръгват да вървят Камино. Само не виждам кое му е лошото на това? Генерално?
Защото, да, малко беше неприятно,че последните 100 км бързах и си стисках палци да стигна преди другите, за да си намера място за спане. Но някой да ме е бил по главата да ходя в най-силния сезон? Не ме е. Не съм чувала да има тези проблеми през зимата.
Друг факт - ако извървиш стоте километра преди Сантяго, ти дават сертификат, че си го минал, и наистина, в тези сто километра рязко се увеличават хора и задръстванията в гората. Едни просто нямат цял месец свободен, други - искат сертификат, трети - за селфи, четвърти - сигурно друго, не знам.
И заради всичко това, нали, цялата работа била станала много комерсиална и следователно неинтересна. Хм.
Ето какво бих казала аз по въпроса. Не само не е лошо, че все повече хора извървят този път, ами смятам,че всеки човек трябва да го направи. А на всеки българин му е наложително да го направи. Намесвам българщината неслучайно. Спешно ни е нужно да си излезем от сдуханите черупчици и да си разширим кръгозора. Да повярваме в нещо, по-голямо от битовизмите наоколо.
По пътя срещнах хора от цял свят и се огледах в тях като в криво, лъснато до блясък огледало. Беше отрезвяващо и не винаги много приятно. Но безкрайно освобождаващо. Рязко си дадох сметка в какъв страх и вечен спазъм на неосъзната малоценност съм си живяла.
Тръгнах сама по пътя, защото имах нужда от глътка въздух и вярвах, че ако остана насаме със себе си сред природата, по местата, изпълнени с енергията на стотици вярващи, (без самата аз да гледах на това като на поклонническо пътуване - никога не съм била религиозна), ще се почувствам по-добре и ще намеря отговорите на въпросите, които ме вадеха от равновесие по това време. Или поне ще си докажа, че като реша да направя нещо - мога да го направя. Голямо геройство, сама юначка на коня, няма що.
Нищо нямаше да науча за себе си ако не бяха различните хора, които срещах всеки ден. Всичкото "прозрение" дойде от тях. Срещи, разговори, спорове, разногласия, обърквания, разочарования, смехове,културни различия и тн - те ми дадоха да разбера, че съм на правилното място и в правилното време.
сряда, 1 април 2015 г.
Предистория
Преди да се хвърля в описания на едно и друго преживяно, смятам за нужно да уточня няколко неща. Малко контекст, така да се каже. Не че ще си оправдавам заглавието на блога, не. От чие име аджеба е тази история, и защо градско момиче, и какво значение има това за цялото?!
Накратко:
За добро или лошо цял живот ми се е случил в градски условия и без село, "на" което да си ходя лятото и да си играя с другарчета. Заместител на този тип преживявания си беше пространството около блока в Младост 2.
Прекрасно си ми беше детството.
Не мислех, че ми е липсвало нещо, докато в зряла възраст не отнесох не една и две подигравки за неопитността си по отношение на съприкосновенията с домашни животни и познанията по зеленчукообработка.
Като цяло, разходките в планината за мен се свеждаха до: семеен пикник на полянка на Витоша ( до която се стига с кола, разбира се), по-рано споменатото неуспешно изкачване на Мусала и едно качване до Седемте рилски езера. Доста загубено време, прекарано не сред природата в този живот, но това е положението. Тепърва ще се наваксва.
Походи? Нито един. Хижи? Няколко, главно свързани с гуляи. Палатки? Много пъти, това поне да, главно по морета.
Нищо от тези неща обаче не ми се струваше несъвместимо с идеята да извървя пеша почти 800км в Испания, през месец юли. Да се подготвя? "Ами да, купила съм си хубави обувки, чорапи и раница." Физически? "Ха!На 24г съм, цял живот спортувам, танцувам, движа се, ходя пеша на репетиции и из града, поне по час на ден ми се събира, какво повече?!(Е, имах един пукнат прешлен на гърба от скапания бънджи скок преди около 9 месеца, ама ми мина вече!?)"
Доста самонадеяно и на ръба на глупостта както в последствие щях да разбера.
С този супер богат туристически опит тръгнах аз.
В крайна сметка, всички казваха, че всеки може да измине Ел Камино.
Накратко:
За добро или лошо цял живот ми се е случил в градски условия и без село, "на" което да си ходя лятото и да си играя с другарчета. Заместител на този тип преживявания си беше пространството около блока в Младост 2.
Прекрасно си ми беше детството.
Не мислех, че ми е липсвало нещо, докато в зряла възраст не отнесох не една и две подигравки за неопитността си по отношение на съприкосновенията с домашни животни и познанията по зеленчукообработка.
Като цяло, разходките в планината за мен се свеждаха до: семеен пикник на полянка на Витоша ( до която се стига с кола, разбира се), по-рано споменатото неуспешно изкачване на Мусала и едно качване до Седемте рилски езера. Доста загубено време, прекарано не сред природата в този живот, но това е положението. Тепърва ще се наваксва.
Походи? Нито един. Хижи? Няколко, главно свързани с гуляи. Палатки? Много пъти, това поне да, главно по морета.
Нищо от тези неща обаче не ми се струваше несъвместимо с идеята да извървя пеша почти 800км в Испания, през месец юли. Да се подготвя? "Ами да, купила съм си хубави обувки, чорапи и раница." Физически? "Ха!На 24г съм, цял живот спортувам, танцувам, движа се, ходя пеша на репетиции и из града, поне по час на ден ми се събира, какво повече?!(Е, имах един пукнат прешлен на гърба от скапания бънджи скок преди около 9 месеца, ама ми мина вече!?)"
Доста самонадеяно и на ръба на глупостта както в последствие щях да разбера.
С този супер богат туристически опит тръгнах аз.
В крайна сметка, всички казваха, че всеки може да измине Ел Камино.
Като за начало
Така. Очевидно най-сложно е да се започне.
Колко необичайно.
Идея си нямам откъде да го подхвана.
Но, да кажем: " Защо въобще поредният блог за Камино?"
Хората доста са писали по темата, цели книги има, вярно е. И все пак. Чувството, че може би все пак имаш нещо различно да добавиш и споделиш. И да запалиш и някой друг да следва пътешественическите си пориви, примерно.
Като се реших да тръгна изчетох всичко, което имаше в нета. Главно наръчници за това какво трябва и не трябва да взимам, как да се подготвя и така нататък. Тук няма да правя списъци с нещата, които носих със себе си. Освен ако в някакъв момент не ми се стори удачно, знам ли.
По-скоро ще се опитам да облека в думи нещата,свързани с Пътя, които ме развълнуваха, изненадаха, вдъхновиха и обновиха.
Почти във всички разкази, които прочетох на хора, изминали Камино, присъстваше един и същи патос на вълнение от това, което са преживели. Да, всичко, което казват е вярно - Пътят сам те призовава и ако си готов за него, поемаш го. Разбирам ги идеално, но ще се опитам да избягам от този тон. Не се преродих, нито животът ми се промени радикално след това. И все пак, не съм същата. Няма да се обяснявам как и защо. Само ще нахвърля малко случки...
ПС: Дълго се чудих дали въобще трябва да пиша каквото и да е по темата. Сякаш всичко случило се е прекалено лично, за да бъде онлайн. Това, което все пак ме кара да започна, е мисълта, че ако не бяха другите хора, направили достъпни идеята за едно такова пътешествие, сигурно никога нямаше да разбера за него и да ми се случи. Филмите, книгите, коментарите и блоговете по темата лека полека ме насочиха към Сантяго. Нямам право като че ли да го пазя за себе си. Хм, хм.
Колко необичайно.
Идея си нямам откъде да го подхвана.
Но, да кажем: " Защо въобще поредният блог за Камино?"
Хората доста са писали по темата, цели книги има, вярно е. И все пак. Чувството, че може би все пак имаш нещо различно да добавиш и споделиш. И да запалиш и някой друг да следва пътешественическите си пориви, примерно.
Като се реших да тръгна изчетох всичко, което имаше в нета. Главно наръчници за това какво трябва и не трябва да взимам, как да се подготвя и така нататък. Тук няма да правя списъци с нещата, които носих със себе си. Освен ако в някакъв момент не ми се стори удачно, знам ли.
По-скоро ще се опитам да облека в думи нещата,свързани с Пътя, които ме развълнуваха, изненадаха, вдъхновиха и обновиха.
Почти във всички разкази, които прочетох на хора, изминали Камино, присъстваше един и същи патос на вълнение от това, което са преживели. Да, всичко, което казват е вярно - Пътят сам те призовава и ако си готов за него, поемаш го. Разбирам ги идеално, но ще се опитам да избягам от този тон. Не се преродих, нито животът ми се промени радикално след това. И все пак, не съм същата. Няма да се обяснявам как и защо. Само ще нахвърля малко случки...
ПС: Дълго се чудих дали въобще трябва да пиша каквото и да е по темата. Сякаш всичко случило се е прекалено лично, за да бъде онлайн. Това, което все пак ме кара да започна, е мисълта, че ако не бяха другите хора, направили достъпни идеята за едно такова пътешествие, сигурно никога нямаше да разбера за него и да ми се случи. Филмите, книгите, коментарите и блоговете по темата лека полека ме насочиха към Сантяго. Нямам право като че ли да го пазя за себе си. Хм, хм.
Постфактум
Почти година по-късно, или по-точно 9 месеца след като извървях Camino de Santiago регистрацията на блог е факт и.. ще се опитам да върна лентата и да изпиша всичко онова, което не можах да разкажа.
За онези, които ме питаха и за другите, които не попитаха.Но може да намерят нещо и от себе си в разхвърляните ми писания.
Без цел и стриктна подредба.
За Камино и за чудесиите по пътя през погледа на човека, който година по-рано не успя да изкачи Мусала и остана да си почива на слънце до последния заслон, докато останалите покоряваха върха.
За това дали животът ти се преобръща и за вътрешните промени, които може би никой няма да забележи.
За още хиляди неща, които могат да ти минат през главата когато тръгнеш сам на първото си голямо пътешествие.
И така нататък.
Нещо като първи пост в мой собствен блог, нещо като увод .. имаме го.
За онези, които ме питаха и за другите, които не попитаха.Но може да намерят нещо и от себе си в разхвърляните ми писания.
Без цел и стриктна подредба.
За Камино и за чудесиите по пътя през погледа на човека, който година по-рано не успя да изкачи Мусала и остана да си почива на слънце до последния заслон, докато останалите покоряваха върха.
За това дали животът ти се преобръща и за вътрешните промени, които може би никой няма да забележи.
За още хиляди неща, които могат да ти минат през главата когато тръгнеш сам на първото си голямо пътешествие.
И така нататък.
Нещо като първи пост в мой собствен блог, нещо като увод .. имаме го.
Абонамент за:
Публикации (Atom)